– Зарежете го – обади се зяпач.
– Оставете го на мира, за бога – настоя друг.
Гай продължи по пътя си под дъжда.
Часове по-късно у дома му, когато вълнението от преживяното се бе уталожило, той се замисли за нещо, прочетено някога... за пътешественика и гладуващото племе. Как беше? Антрополог с неговия шлем против слънце посещава повторно племе, което някога е хвалил за добродушието им. Ала сега племето гладува; храната, колкото я има, отива за силните, а силните се смеят на слабите. Но ето че и слабите се присъединяват към смеха, за да споделят едно изчезнало усещане. Веднъж старица се препъва край ръба на пропаст. Минаващ силовак – експерт по храненето, истински шампион в лапането – я изпраща в пропастта с ритник. Тя лежи там и се смее, а пътешественикът се втурва да ѝ предложи утеха. И тъкмо утехата се оказва непоносима за нея. Помилване по косата, няколко благи думи, протегната за помощ ръка – именно това кара жената да заплаче. Настоящето изглежда напълно приемливо – че и смешно дори, – докато не си припомниш как е било, когато хората са били добри едни към други. И тогава настоящето става нетърпимо. Ето защо старицата се разплаква. Ето защо слепецът заплака. Не могат да го понесат, защото никой вече не е добър.
Гай беше добър – или беше добър в този ден. Лесно му беше да е такъв, в джоба си носеше картичката от Никола. Служеше му като рицарска броня. Във всеки друг ден може би щеше да подмине човека. Любовта е сляпа, но те кара да видиш слепеца, застанал безпомощно на бордюра, кара те да го издириш с очи, пълни с обич.
– Миличък? Ела да седнеш в скута ми.
– Ти махни.
– Хайде да почетем книжка. Бъди добро момче. Ела тати да те гушка.
– Пушка.
– Да те гушка. Браво. Послушно дете. Какво е това? За ядене. Нали обичаш да ядеш.
– Леш.
– Да ядеш, правилно. А това какво е?
– Гад.
– Това е домат, точно така. Вече сме в градината.
– Гадина.
– Браво. Грррадина. Я виж какво хубаво цвете. Кажи „цвете“. Виж тези малки листенца. Листо.
– Лайно.
– Листо. Дотук добре. Ето ги и животните. Как се нарича това?
– Кръв.
– Лъв. Мармадюк, ти си гений. А какво хвърчи над него?
– Пичка.
– Позна. Птичка. Ето, виждаш ли, Мармадюк, понякога можеш да бъдеш толкова сладък.
Гай се наведе да целуне вече изнервилото се дете, а Мармадюк го блъсна с все сила с глава. Може би стана случайно, докато шаваше и се гърчеше. Във всеки случай си беше сериозен сблъсък. Всеки, който е налитал на телеграфен стълб, е наясно, че и скорост пет километра в час е достатъчно опасна за човешките същества, какво остава за 200 000 километра в секунда. Петнайсет минути по-късно още изплюваше кръв в салфетка, когато се почука и вратата се отвори.
– Дорис – каза Гай.
– Гай – отвърна Дорис.
Гай потрепна леко при тази фамилиарност или поне част от гените му го сториха. Наетата наскоро Дорис беше едра блондинка на възраст между трийсет и четиресет с болнави крака. Стълбите в дома на Клинч вече я подлагаха на тежки страдания.
– Търсят те на входната врата.
– Така ли? Кой?
– Не знам. Някакъв мъж, казва, че било спешно.
Гай се почуди какво да прави. Хоуп играеше тенис с Динк Хеклър и нямаше да се прибере преди седем и нещо. В момента изпитваха недостиг на детегледачи, дори Тери не бе издържал на напрежението и с благодарност бе приел назначение в гимнастическия салон на един затвор. Нямаше как да помоли Дорис, а и тя сигурно щеше да откаже. Озовеше ли се близо до Дорис, Мармадюк не пропускаше да я изрита по подутите глезени или да нанесе кроше в гърдите ѝ.
– Доведи го. Прощавай, Дорис. Покани го тук, горе. Благодаря ти.
И ето че минута по-късно в стаята влезе Кийт с развети крачоли на моряшките си панталони. Косата му беше сплескана от дъжда, таблоидът, тикнат под мишницата му, висеше мокър като допълнителен неизползваем крайник. Кимна самоуверено и отсече:
– Ауди. Страсти.
Гай поразсъждава малко над това и отвърна:
– Здрасти.
– Сааб турбо – продължи Кийт. – Инжекцион. Слушай, приятел... – Кийт стрелна поглед през рамо, а после към Мармадюк, който надничаше с интерес иззад останките на замъка играчка. – Отбих се при Никола да ѝ занеса някои неща. Между нас казано, брат, положението там никак не е розово.
Гай се втренчи в него искрено озадачен.
– Сигурно си ги виждал онези белези по китката ѝ.
– Не.
– На лявата китка. Малки и бели. Щом е опитвала веднъж, като нищо може да се пробва пак.
– Господи.
– Все ми казва: „Не поправяй това. Не ремонтирай онова. Какъв смисъл има? Излишно си правиш труда“. Ей такива ги дрънка. Лицето ѝ е съвсем посърнало. Страх ме е да не вземе да си причини нещо лошо.