– Наистина ли мислиш, че има такава опасност?
С много сериозно изражение Кийт заяви:
– Отбий се да я видиш, приятел. Тя беше добра с мен. Свястна жена е. Ако стане нещо с нея, няма да си простя...
– Но разбира се. – Зениците на Гай се раздвижиха в размисъла му и той добави: – Кийт, дали мога да те помоля да пазиш детето за двайсетина минути?
– Естествено, че можеш. Ще ми е драго. О, тогава... – Той отново погледна изпитателно към Гай. – Може ли да използвам телефона ти?
– Разбира се. Един етаж по-надолу, втората врата вляво.
– Да предупредя Кат, че ще позакъснея за вечеря.
Когато Кийт се върна – след мъчително дълъг интервал, – самият Гай се втурна към основната спалня да си вземе ключовете и парите. Докато прекарваше ръка през косата си, забеляза отпечатък от масивните бутове на Кийт върху леглото от страната на жена му. Изпита потребност да направи нещо по въпроса и набързо приглади завивката.
Още едно отскачане, този път до детската стая. Завари Кийт приседнал върху петите си да подсмърча и пръхти, докато се боксираше науж с Мармадюк. Малкият изглеждаше безкрайно доволен от новия си приятел.
– Бива те, Кийт – похвали го Гай.
– Да, благодаря – отвърна Кийт.
Беше обзет от силна, но малко или много отвлечена загриженост, докато натискаше звънеца ѝ. Когато чу гласа ѝ и меката нотка в него, загатваща за капитулация и поражение, вече не чувстваше нищо друго освен силното притегляне на красотата. „6: Сикс“ пишеше на овалния стикер до нейния бутон. Такава съдбовна симетрия. Дори телефонният ѝ номер му изглеждаше по своему интригуващ с тези закръглени осмици и нули, подобни на еротичен шифър. Изкачи стълбите с могъщи отскоци.
Гай очакваше – или не би бил изненадан – да я завари стъпила на скърцаща табуретка с примка около врата си или легнала на канапето и насочила към ухото си малокалибрен пистолет със седефена дръжка. В действителност тя беше наведена над бюрото си, опряла върху плота малките си юмручета, и, кой знае защо, запази тази поза няколко секунди, след като той бе нахълтал с препускащо сърце в дневната. (Дневната не означаваше нищо за него: беше просто място, където можеха да се случат някои неща.) И тогава тя се обърна.
– Не биваше да идваш – изрече топло. – Но трябва да призная, че ужасно се радвам да те видя.
Гай знаеше, че никога нямаше да забрави играта на светлината по лицето ѝ, бистротата на очите ѝ, усмивката, разкриваща белите зъби, и сребристите следи от сълзи по скулите ѝ. Когато жените плачат (как беше казано в „Пигмалион“?), зачервяването като при сенна хрема се превръща в част от този патос, от сълзливата безпомощност, но при нея... при нея.
– Само преди час – промълви тя и се усмихна надолу към бюрото – получих прекрасна новина.
– Много се радвам – каза той, неспособен да прикрие разочарованието в гласа си. Да не би да бе плакала от радост? Колко кухо прозвучаха думите му.
Протегна плик към него с червено-сините ивици за въздушна поща.
– Живи са – каза Никола. – Енола е жива И... и Малко момче. Все още са някъде в транзитен лагер помежду Сисопхон и Чонбури. Но вече всичко е ясно. Съвсем ясно.
Гай помръдна леко рамо и изрече:
– Фантастично.
Тя приближи напред и се наведе над малката масичка да вземе запалката си. Със скръбно безпокойство Гай се загледа в разкопчаната ѝ на шията черна дреха, където се показваха гърдите ѝ. Отмести очи и почувства облекчение, когато тя се изправи и тъканта се изпъна. Толкова мургави! Толкова сближени!
– Довечера летя за Сеул.
Изпитваше бащинско отношение, изцяло бащинско – дори начинът, по който улови китката ѝ, беше бащински. Отначало тя се дърпаше, но след известно време склони да седне до него и да чуе какво има да ѝ каже. А той каза, че по негово мнение тя не си позволява да осъзнае истината за случващото се – за онова в Камбоджа. Говореше ѝ благо, но също така бе твърд. Окуражи се, като видя по откритото ѝ лице да се изписват съмнения. Никола кимаше и хапеше устна и в унеса си отново се наведе напред. При тази леко разкопчана дреха Гай би могъл да се възползва от нейната разсеяност и да оплакне очи, но вместо това се фокусира да я милва утешително по косата, по тила. Толкова близо до него. След кратко мълчание тя продума:
– Тогава трябва да предприема друго.
– Подземната железница? – бързо изрече той.
Тя го погледна безизразно.
– Да...
– Не е надеждна. Рискът е огромен.
– О, знам това.
– И струва луди пари.
– Колко според теб?
Той назова сума и Никола кимна мрачно.
– Да, приблизително такава цифра чух да се споменава. От моя контакт в... Тунис. – Тя разтвори широко очи и добави: – Е, много просто. Ще преотдам апартамента. Срокът на договора за наема не е много голям, но ще получа нужните пари. А аз ще си намеря стая някъде. Ще си продам дрехите и бижутата. Хладилникът ми е почти нов...