Навън дъждът спря. Над градини и покриви, над антени и сандъчета с цветя пред прозорците, над стъкления капак към покрива на Никола, над тъмния блок на Кийт (същински отсечен крак, спуснат от небето) въздухът издаде морна въздишка. В продължение на няколко секунди от всички издатини и стрехи се стичаше вода като лига, капеща от уста. Земята погълна и последните милиметри влага и настана тежко подгизнало безмълвие.
Преди два дни смених памперса на Мармадюк. Мигом се нареди сред „Най-лошите ми преживявания“. Още не мога да се съвзема.
Явно беше писано да се случи. В поредицата от бавачки понякога настават временни затишия, острови на спокойствието сред урагана от бавачки. Постоянно се навъртам там. Винаги се навъртам на места, където се навъртат другите, следвам ги там, където ходят, старая се да изразходвам времето с тяхната скорост. Накрая Лизибу ми помогна да го завлечем под душа. После изтъркахме стените в детската стая. И тавана. Още не мога да дойда на себе си.
Мармадюк изцяло и по библейски владее майка си, постоянно щипе Мелба и дарява Финикс с френски целувки (струва си да се види как опипва непрестанно менящите се гувернантки); ала Лизибу е в неговия сексуален фокус. Притиска се към бедрата ѝ, точи лиги в деколтето ѝ. Отказва да се къпе, ако тя не го гледа. Постоянно завира ръка – или глава – под полата ѝ.
Малко конфузен е фактът, че Лизибу е обзета от все по-голяма увереност, че подобно нещо от мен няма да дочака. И наистина, в моето състояние не се каня да проявявам дързости. Понякога ми отправя озадачен и изпитателен поглед – очите ѝ се присвиват, – докато Мармадюк ближе ухото ѝ. Или пък се мъчи да натика ръката ѝ отпред в памперса си. И нали е човешко същество, тя вече е започнала да се чуди какво не ѝ е наред. Бих могъл да ѝ кажа, че съм гей, или религиозен, или гонен от болезнен страх да не пипна някоя фатална болест. Не би трябвало да продължавам да си играя с нейните щения към мен. Особено сега, когато вече не ми е нужно.
Пратих по факса всичките дванайсет глави до „Хорниг Ултрасон“, където, както изглежда, акциите ми много са се вдигнали. Личи си по начина, по който всички разговарят с мен. Ако не греша, дори компютъризираният глас на рецепцията издава тайна симпатия към мен.
– Един момент. Ще ви свържа с Миси Хартър – пропява Джанит Слотник с тон, сякаш подготвя тригодишно хлапе за чудесна изненада. – О, чухте ли новината, която толкова развълнува всички ни тук?
В ума ми вече прескачаха цифри с много нули от договор за книга с меки корици или за клубно издание, когато Джанит изтърси:
– Тя е бременна!
Само че така и не говорих с Миси Хартър. Компютърът обърка нещо и двайсет минути по-късно Джанит се обади да ми каже, че Миси скоро ще се свърже с мен. Обаче не го е направила още.
Инкарнасион ниже някакъв безкраен анекдот за приключенията си в супермаркета (история, която би трябвало да представи нея самата в положителна светлина), но го прекъсва да ми съобщи, че Марк Аспри е телефонирал, докато съм бил навън – а бях навън, за да се спася от Инкарнасион.
Господин Аспри, предава ми Инкарнасион, много се е затъжил за Лондон и възнамерява да отскочи за кратко. Е, само да щракне с пръсти, лесно би могъл да отседне в отличен хотел или да си осигури легло при някоя от влюбените си кралици на красотата, но господин Аспри си е наумил да се настани именно тук, в апартамента, който нарича свой дом и който освен всичко друго е обгрижван от старанията на Инкарнасион. Тя е много разчувствана от подобно сантиментално желание от страна на Марк Аспри. Изслушвам трийсет и пет минутно възхваляване на своя си дом с неговите предимства на позната обстановка и други разни плюсове.
Инкарнасион също предлага аз да се върна през това време в Ню Йорк. Явно ѝ допада подобна симетрия.
Не казвам нищо. Премълчавам си дори трудностите на трансатлантически полет с несвръхзвуков самолет, за да не слушам едночасова лекция за това колко противопоказна би била една глобална термоядрена война. Само кимам и вдигам рамене, уповаващ се на неизбежността тя най-сетне да млъкне или да си иде.
Снощи бях на вечеря в Лансдаун Кресънт. Присъстваха също Лизибу и Динк. Почетните гости не бяха известни личности; просто бяха родени богати. Трима братя – Джаспър, Хари и Скаргил – тримата глупаци, представители на английската провинциална аристокрация (от Йоркшир, близо до имението на бащата на Гай, дошли за някаква селскостопанска конференция), заедно с безмълвните им съпруги. Момчетата от Бингли – а те наистина бяха момчета, понапълнели и позагрубели от годините, но по същността си още момчета – в началото бяха много шумни и гръмогласни, след което млъкнаха, наведени над чиниите си: ядяха всеотдайно, с пот на чело. Динк постоянно поглеждаше към Хоуп с отегчена гримаса, в която бе зашифровано някакво друго нетърпеливо послание; Гай почти не отрони и дума. Нямаше състезание за ролята, а и честно казано, нямаше избор: аз бях душата на компанията. А имам толкова малко да споделя.