Събирането завърши малко след единайсет, когато крясъците и шумовете на Мармадюк вече не можеха да бъдат игнорирани, нито въобще да се води някакъв разговор. Видях как доста пострадалият мъж, изпълняващ ролята на бавачка, се мъчи безуспешно да откопчи дланите му от перилата на стълбите. Гай и Хоуп имаха вид, сякаш им идеше да потънат в земята.
Стоях изнурен с Лизибу пред входната врата и гледах как четирите коли се отдалечиха в горещата нощ. Тя се обърна към мен със скръстени на гърдите ръце. Уплаших се. Сведе глава и по детински заопипва копчетата на ризата ми, за да има къде да гледа, докато ме питаше защо не я харесвам. Тъкмо от нещо такова се боях. Каква беше природата на този мой страх? Беше като бреме от милион прелюбодеяния, усложнения, неистини, предателства. И необяснимото чувство, че вече я бях обичал, или харесвал, или бях се гордял по мъжки с нея някога много отдавна, че бях целувал гърдите ѝ и усещал притискането на краката ѝ върху гърба си безброй пъти, докато любовта се бе изчерпала и не исках да го правя никога повече. Щеше ми се да имах някакъв сертификат или значка, които да извадя като доказателство, че не се налага да го върша отново. Плашех се от тялото ѝ и неговата енергия, от нейната плът, от живота в нея. Боях се, че могат да ме наранят, да ме пречупят.
– Много те харесвам – отвърнах.
Видях само идеално правия път в косата ѝ, когато тя каза:
– Наистина ли? Искаш ли да дойдеш за малко в стаята ми?
– По-добре не.
– Защо? Нещо не ми е наред ли?
Всъщност ноктите на палците на краката ѝ започват да губят симетрия, има голяма бенка на тила и, общо взето, кожата ѝ (съпоставена с тази на Ким Талънт например) определено показва признаци на износване, носи отпечатъка на времето, на смъртта. Ала казах:
– Ти си красива, Лизибу. Имай вяра в себе си. Работата е там, че съм влюбен в друга.
После отидох у Никола за ъпдейт. Аз не съм влюбен в Никола. Нещо ни свързва, но не е любов. С Никола е повече като онова, другото.
Миси Хартър се обажда да каже, че има чек на бюрото си – достатъчна сума да изкарам още няколко месеца. Казвам:
– Слава богу. Трябва да си пуснала в ход чара си. Предполагам, че този разговор не се следи?
– Точно така. Девствен е.
– Това е добре. Някакви други новини?
– За онова, което наричаш международното положение, ли? Всъщност има. Следващата седмица всичко ще се разрази.
– Сигурно искаше да кажеш „ще се разреши“.
– Ще се разрази. Ще ги пометем.
– Но това е ужасно.
– Нищо подобно. Ако не ние тях, то те нас. А сега, дочуване.
– Чакай... Някакви други новини?
– Да. Имам новина за теб. Очаквам дете.
– И аз имам новина за теб. От мен е.
– Дрънкаш глупости.
– Знаех си. Мое е!
– Глупости.
– Онзи последен път. На Кейп Код.
– Моля те, да не се връщаме към това. Бях пияна.
– Да. Обзалагам се, че още беше пияна и на сутринта. Тогава е станало. Сутринта. Усетих го. Чух го.
– Стига щуротии. Край на разговора.
– Не затваряй! Връщам се. Още сега.
– Връщаш се? В Америка? – Тя се изсмя тъжно. – Не си ли чул? Тук никой не може да влезе вече.
Огромното, неизразимо противоречие се състои в това, че...
Не искам да заминавам. Не искам. Не съм в достатъчно добра форма за Америка. Америка не ми е по силите. Искам да остана тук, да видя как ще се развият нещата и да го запиша. Не искам да замина. Но заминавам. Дори и аз не бих се помирил със себе си, ако остана. Освен това там има небе, което изглежда като бряг с бял пясък и син океан. Добро е за летене. Може би е добро и за любов.
Така че седя тук със стегнат багаж и чакам кола, която не идва. Преди малко отново се обадих на таксиметровата компания (с техния горд лозунг „Вие пиете, ние караме“). Записано съобщение, последвано от изпълнения на Енгълбърт Хъмпърдинк, последвани от неразбираемите увъртания на някакъв тип, който не говори английски. Трудно е да се повярва, че в тази обител на глупостта съществува тлеещ гений, който да знае пътя до летище „Хийтроу“. Но все ще се намери някой, който да се опита да се добере до там.
Небето ми казва, че, току-виж, съм успял. След като се провалих в изкуството и любовта, току-виж, съм успял и с двете на залеза на дните си. Делата ми са в ред. Актьорите ми са на пауза. Но къде ми е таксито?