Стига вече. Готов съм. Напред към Америка.
Е, върнах се.
Върнах се.
Нямаше ме шест дни. Не написах нито дума. Както се чувствам сега, нищо чудно никога вече да не напиша. Но ето, идва още една. И още една.
Провалих се. Изгубих всичко.
Нещастното число тринайсет.
Боже господи, ако можех да се добера до легло, да затворя очи и да не виждам никакви огледала.
Моля ви се, никой да не ме поглежда. Паднах лошо там. Напълно разбит съм.
Ако не броим факта, че с оглед на политическата ситуация те и близките им могат до един да изчезнат във всеки момент (това изречение има нужда да се преформулира, но вече е късно), моите герои са в добра форма и с относително висок дух. Все още оформят своя черен кръст.
Изглеждат малко по-различни. Но не толкова по-различни, колкото съм аз, катапултирал в седемдесетте години и още несъвзел се от падането.
Влизам в „Черния кръст“ и никой не ме разпознава. Аз съм чужд човек. И всичко трябва да започне наново.
Може би поради своето пристрастие към формата писателите винаги изостават от безформеността на съвремието. Пишат за стара реалност с още по-стар език. Не опира до думите, а до ритъма на мисълта. В този смисъл всички романи са исторически романи. След като не съм точно истински писател, аз може би го виждам по-ясно. Но и аз също го правя. Един пример: все още пиша така, сякаш хората се чувстват добре.
Гледам децата, които също се променят. Мармадюк, доколкото мога да съдя, си е точно същият, с изключение на една подробност. Престанал е да казва „мяко“. Сега казва – често и гръмогласно – „млако“, или „мулако“, или за по-лесно „мко“.
Е, добре, ако ще продължаваме с това, ще трябва да се внесат някои промени. Извън всичко друго ми се струва, че ослепявам: тъй че нека всички цветове се изливат. Всъщност самата Никола с нейните неотдавнашни безобразия ми натрапи това. Кой е казал, че тези хора имат нужда от толкова въздух и пространство? Сега всички се печем на един огън.
Ким е престанала да казва „Енла“. Плаче си нормално, по човешки, сложно. Престанала е да отдава почит на непредсказуемата богиня на бебетата: Енла!
Всички се печем на един огън. Както е и с международното положение, нанякъде ще избие, и то скоро. И ще настане още по-голяма бъркотия. Всичко се върти в спирала надолу – аз, тази история, майката Земя. Нещо повече: вселената, макар наглед достатъчно обширна, се е отправила към топлинна смърт. Надявам се да има паралелни вселени. Дано съществуват алтернативи. Кой ни е стъкмил с толкова дефектен дизайн? Нищо чудно цялата вселена да е менте, пробутано ни от върховния Мошеник.
Без „мяко“ ще преживея някак. Но „Енла“? Вече ми липсва. А никога няма да го чуя отново. И никой няма да го чуе, не и от нейната уста. Времето взема от теб с две ръце. Нещата просто изчезват в него.
Кийт е с впечатлението, че е преминал през сурова проверка на характера, и то триумфално. Ей го, стои там и основният му пръст си е читав върху ствола на стреличката. Гай също е добре с оглед на обстоятелствата около него – все пак той е лапнишаранът в историята, контрастният фон. Ходих да го посетя в болницата. Лежи там в бялата си нощница със слаба усмивка. За малко здравата ни бе разтревожил. Но така или иначе, и двамата държат верния курс.
Нещо не ми достига и то има отношение към истината, но работата е там, че съм удобно поставен да се докопам до истината – защото тази история е истинска.
Самата форма е мой враг. Проклетата любовна история. Художествената литература е плод на съчинителство, затова там хората са последователни и логични – а в действителността не са такива. Всички го знаем от личен опит. Преживели сме я действителността.
Хората ли? Хората са хаотични създания и всяко живее в собствената си пещера. Прекарват часовете си в любовни несгоди, преповтарянето им наум и мисловни експерименти. Съберат ли се около общия огън, носят част от себе си за показ и слушат собствените си дрънканици за това как се чувстват и колко са ощетени. И това сме го преживели.
Смъртта помага. Предоставя ни нещо за вършене. Защото си е бъхтене на цял работен ден да обръщаш глава в другата посока.