Извънредно цивилизовано писъмце от Марк Аспри, със закръглен почерк като самия човек, е оставено в кабинета, подпряно на купчинката с ръкописа ми:
„Драги Сам,
Две неща липсват. (Да не си се събрал с лоша компания?) Надали ти си използвал или дори забелязал тези предмети, тъй като си примерен непушач, докато аз обожавам едро нарязан турски тютюн със сутрешното си кафе също както обичам да завърша деня с дебела хаванска пура. Предмет 1: ониксова запалка. Предмет 2: пепелник от позлатен бронз.
Искрено твой МА“
И никакво споменаване (с изключение на изречението в скоби) на моя роман, който съм сигурен, че е погледнал, макар да е истина, че страниците не са и на косъм разместени.
Чудя се дали МА се е срещал с жертвата на убийство по време на престоя си тук. Чудя се дали МА е преспал с нея по време на престоя си тук. Но за момента тези въпроси изглеждат без значение. Ала момент: усещам отново нещо да се заражда у мен. Честолюбие, вманиаченост. По-добре да е вманиаченост. Не виждам как нещо друго би ме изкарало от леглото. Така де, всички рафтове в кабинета са запълнени с помиите на Аспри...
Нужно ми е задълбочено попълване на информацията и влизане в крак със събитията, а тя беше извънредно мила и търпелива с мен. Едно е сигурно: тя ще ми липсва.
Времето си има нов номер или е по-правилно да се каже нов ъгъл. И нямам предвид мъртвешките облаци. Явно ще си остане такова задълго, във всеки случай до приключването на историята. Не е добро време. Още повече ще влоши нещата. Не е честно от страна на времето.
Той се смръщи. Тя се разсмя. Той грейна. Тя се нацупи. Той се усмихна широко. Тя трепна. Хайде стига бе. Ние не правим така. Освен когато се преструваме. Само бебетата се смръщват и трепват. Ние, останалите, просто пробутваме фалшиви гримаси.
Той се усмихна широко. Няма такова нещо. Ако някой наистина ви се усмихне широко тия дни, резнете му главата, преди той да е отрязал вашата. Скоро кихането и прозяването ще служат основно за шоу. Дори и тиковете.
Тя се разсмя. Няма такова нещо. Разсмиваме се около два пъти годишно. Повечето от нас са изгубили смеха си и сега си служат с изкуствен.
Лошо е да се мисли така, лошо е да се казва и е лошо да се пише. Много некрасиво.
Глава 13. Можеха ли те да знаят
Облак с изкривени очертания на риба скат, стар, зацапан с нефт, полупрозрачен, влачещ кафеникави пàри зад себе си мъртъв облак мъчително си проправи път в тъмния стадион, който представляваше небето на запад. Гай Клинч бе гледал нагоре. Сега сведе поглед надолу. За него облаците винаги бяха олицетворявали всичко най-добро на планетата. Вълнуваха го повече от живописта, повече и от най-романтичните морета. Така че мъртвите облаци, когато ги видеше, извикваха силна реакция у него (още по-зле беше, откакто стана баща). Мъртвите облаци те караха да мразиш баща си. Мъртвите облаци те караха да страдаш от обичането. Ала и да копнееш за любовта. Да искаш да я имаш на всяка цена.
Ето как стояха нещата с Гай. Или по-точно как се клатушкаха. Във вечерта на Ранената птица – целувката, в която устните му се стремяха да срещнат или да изолират устните на Никола Сикс – Гай бе постъпил в болница малко след десет часа вечерта.
Той самият се чувстваше съвсем добре. Ако някой го бе питал как се чувства, щеше да отвърне „съвсем добре“. С изключение на сърбеж в лявото око, възпалено гърло, леки и държани под контрол колики (всичко в широките параметри на състоянието да си „съвсем добре“), плюс малко или повече постоянната му болка в гърба, свързана с високия му ръст, както и безчислените опасения какво още може да го застигне в живота, Гай се чувстваше съвсем добре. Затова пък пристъпът на астма у Мармадюк (разви се внезапно същата вечер) изглеждаше много тежък. Лекарят дойде и се полюбува от разстояние на отчаяните издувания на корема на Мармадюк. Проблемът не е, че не могат да поемат въздух, а че не могат да изкарат въздуха навън. Проведени бяха много телефонни разговори, с прожекторни лъчи бяха осветени всички кътчета и завойчета на системата на здравеопазване. Разбира се, Хоуп и Гай също си имаха система. Ако най-доброто налично лечение бе в частния сектор, Хоуп отиваше с детето, ако пък беше в държавния – Гай щеше да го придружи. Такава схема, както каза Хоуп, съответстваше на неговите убеждения за равенство между хората, на интереса му към „живота“ според презрителния ѝ израз. Така или иначе, в единайсет Гай вече беше прибрал пижамата и четката си за зъби в куфарче и изкарваше колата на улицата на заден ход.