Така че все пак трябваше да разчитат на верния кавалиър да ги отведе до тъмния ъгъл в близост до Тависток Роуд. По път Телониъс изрепетира мечтите си за ранно оттегляне в заслужена почивка: предизвестено с телеграма пътуване – в компанията на две блондинки – до Сейнт Лусия, земята на предците му; вила в стил ранчо, частен плаж, хеликоптерна площадка. Нямаше луна, нито улични лампи, само ниско надвиснали облаци. Бравата поддаде с лекота на ключа на Телониъс.
– Бинго – възтържествува Кийт.
Можеха ли те да знаят, че магазинът и апартаментът над него, които се канеха да ограбят, вече бяха обрани предишната седмица, че и по-предишната? И още пӝ предишната? Изобщо, обирджийството от гледна точка на дарвинизма се приближаваше към криза. Крадците установяваха, че почти навсякъде преди тях е извършен обир. Постоянно се засичаха по избраните си обекти, практически се настъпваха едни други по краката. Ставаха сблъсъци на крадци по покриви, стълбища и противопожарни изходи. Самите обирджии биваха обирани от техни колеги и после им го връщаха със същото. Крадени предмети прескачаха от апартамент в апартамент. Връщайки се от обир, престъпниците заварваха домовете си ограбени, понякога от същия крадец, когото току-що бяха плячкосали. Как щеше да се разреши тази криза в обирите? Щеше да се разреши, когато достатъчно крадци осъзнаеха, че кражбите са губене на време, и престанеха да го правят. И след известно време вършенето на обири с взлом отново щеше да си струва труда. Но пък крадците разполагаха с много време за губене – само от това имаха изобилие – и нямаше какво друго да правят с него, така че продължаваха обирите с взлом.
– Мамицата му! – отново възкликна Телониъс.
– Какво?
– Фенерчето не ще да свети.
Известно време тършуваха на светлината от запалката „Ронсън“ на Кийт. Телониъс откри касата, разби я и триумфално измъкна отвътре цяло тесте ваучери за обяд.
– Талончета, мой човек. Шибани талончета за обяд.
– Я чакай малко – рече Кийт, чиито очи бяха започнали да привикват към тъмнината. – Знам го това магазинче. Абсолютно помиярско. Никакви видеа няма, само пай от свинска карантия.
Телониъс се бе надявал, предсказвал или поне беше твърдял, че собствениците щели да отсъстват – заминали на почивка на западния бряг. Е, как така тогава се чуха стъпки на горния етаж и възмутени подвиквания? Собствениците, разбира се, никъде не бяха заминали, защото след загубите от толкова обири никаква почивка не можеха да си позволят. Телониъс вдигна поглед нагоре.
– Бижута, човече – промълви внезапно със спокойствие, породено от дълбоко вдъхновение. – Тая е фрашкана с бижута.
Шмугна се в задната стаичка и изкачи стълбите с дълги безшумни крачки. Движен от чист инстинкт, Кийт бавно напълни джобовете си с цигари. Отиде до външната врата и я отвори, като се чудеше какво изпитва. Провря глава навън и погледна табелата над магазина. Ами да, точно така. „Н. Полак“ гласеше мрачно табелата. „Млечни продукти от Корнуол. Сладкарски изделия. Вестници“. Таблоиди, пакетирани храни и сладкиши и мляко в кутии. Държеше го възрастна двойка поляци, извънредно унили и неуслужливи. Типичното ъглово магазинче: никога не бе имало нещо в него, което някой да поиска. Кийт затвори вратата. После, след като провери датата на годност на опаковката, замислено изконсумира един пай със свинска карантия.
В спалнята на горния етаж Телониъс бърникаше из съдържанието на нощно шкафче с почти непоносима възбуда. Кийт никога преди не го бе наблюдавал в действие. Причини му тежко разочарование с липсата на онази хладнокръвна концентрация, която човек очаква да види при подобни акции. Огледа се за господин и госпожа Полак и скоро ги откри под купчина дрехи и преобърнати чекмеджета, не мърдаха кой знае колко. От това заключи, че нищо полунасилствено нямаше в това конкретно престъпление. С чиста съвест Кийт приближи до треперещата фигура на Телониъс и стори две неща. Разроши косата на Телониъс, пъхна цигара в устата му и я запали. Телониъс всмукна веднъж разсеяно, после отметна глава назад: стигаше му толкова. Кийт остави цигарата върху нощното шкафче, чиято повърхност бе посипана с пърхот. Е, браво, рече си Кийт, оставихме и ДНК. Мъжът поляк простена.
– Де са? – ревна Телониъс и го ритна по бузата с лъщящата си маратонка.
– Не се прави така, мой човек – смъмри го Кийт и се огледа за нещо, в което да налее вода. – Туряш ги да седнат един до друг и нараняваш единия, докато другият... Сещаш се.
В началото Кийт беше обнадежден. Слава богу, вече никой нямаше доверие в банките; човек можеше да си излезе от най-невероятни места с една добра сума от спестявания. Ала ярката мечта взе да избледнява. Двамата поляци бяха корави като стари ботуши – и също тъй нищо не струваха. Телониъс стори всичко по силите си, сълзи на умоляващ гняв бликнаха в очите му. Ама що за живот, а? Даваш си зор, търпиш неудобства, навличаш си социална непопулярност и нещата пак не вървят както трябва. Наложи се Кийт да се включи с шамаросване, раздрусване и скубане. Гаден му беше допирът до възрастни тела и се почуди дали би се почувствал по-добре, ако действа с много млади. Огледа стаята и изпита объркване, дори известна тъга от самата идея за човешки притежания: купуваме разни вещи в магазина и ги наричаме свои; на всички ни се налага да се снабдим с тези неевтини стоки от сорта на лична четка за коса, личен халат, а съвсем скоро те вече на нищо не приличат и са за боклука. За да се отдаде дължимото на семейство Полак, те се държаха добре, без прекомерни оплаквания и като че приемаха случката като рутинна. Кийт многострадално търпеше проницателните им погледи, които нямаха за цел запомняне и впоследствие разпознаване, а просто четяха в теб и те виждаха какъв си. Не беше забавно. Отгоре на това и бижута нямаше. Накрая поеха надолу по стълбите натоварени с кожено палто имитация, неработещ телевизор, счупен будилник и повреден електрически чайник. После под студената светлина в гаража на Кийт си подаваха един на друг бутилката с „порно“ през носещите се във въздуха прашинки, за да уталожат криминалното жужене и криминалния трепет, които обхождаха телата им като треска.