Претърпелите престъпление с насилие се чувстват жертви на гавра: нанесена им е травма от скрития хаос, показал се за кратко и после завърнал се в своята обител. Но какво става междувременно в свърталището на хаоса? Онези, които попаднат в негов плен, са залутани като камъни и рачета, които не са нито в морето, нито на брега. Там нищо не е чисто, нищо не се получава смислено.
– Аз съм един боклук – прошепна Кийт към кутийката с бира.
Мислеше си за всички хора, на които никога не се бе налагало да правят това. Гай, съпругата на Гай, всички персонажи като в безконечен сериал. Шаха на Иран. Неговите метреси. Една богата мацка – и край, приключваш с тази гадост.
Парите дойдоха в четири жълтокафяви плика. Съдържаха използвани банкноти от по петдесет лири. Силно използвани. Седнал в офиса си (с неговите японски мебели и само един монитор върху празното бюро), Гай изложи деликатните си и все по-емоционални ноздри на познатото преживяване: мириса на стари пари. Винаги го поразяваше фактът, че парите вонят, сякаш му напомняха за предателската слабост, спотаена у него самия. Гай запечата и струпа пликовете един върху друг. Нямаше търпение да се отърве от тях – от това материално свидетелство за измама. Дотук нямаше изрични лъжи. Реши, че се е справил доста сръчно с Ричард, като разигра известна угриженост и неохота да влиза в подробности, типични за някой, уреждащ хазартен дълг. Дойде му някак естествено. Гай прибра парите в куфарчето си и изпуши половин цигара, докато обмисляше – единствено във физическия му аспект – пътуването си с колата през града.
Всичко се развиваше съвършено нормално или приемливо, но на него му беше невъзможно да срещне очите ѝ. Насочваше лице в нейната посока, в един момент дори погледът му стигна до голото ѝ рамо, преди отново да се отклони към някаква произволна точка на библиотеката, към килима или към собствените му огромни обувки. Иначе Гай се бе вкопчил във вярването, че действа с убеждение и напълно се владее. Шумното изтракване на закопчалките на куфарчето му сякаш подчертаваха колко е делови и обигран. Безусловно имаше само един начин да свърши това: да даде парите с незаинтересован вид и после да произнесе зрялата си присъда. Гай положи пликовете върху ниската масичка и спомена една-две от дребните трудности, на които се беше натъкнал. Насочил замръзнала усмивка към тавана, той изтъкна крехката връзка между безкрайно податливите символи на екрана на монитора и парите, които държиш в ръка, чието тегло и мирис усещаш.
– Ще бъдеш ли така добър да гледаш към мен, когато говорим? – обади се Никола Сикс.
– Да, разбира се – отвърна Гай и насочи поглед към лицето ѝ с чувството, че гледа право в слънцето. – Моля за извинение, аз... не съм съвсем на себе си.
– Не си ли?
Той направи немощен жест да засенчи очи (би могъл да задържи погледа си в правилната посока, стига да го съсредоточеше към долната ѝ устна и раздвоената брадичка). Кръстоса и разкръстоса крака. После пак ги кръстоса и събра кураж да заговори за неотдавнашните премеждия на сина си Мармадюк, за нощите, прекарани в болницата, за безсънието, за дългия и сериозен размисъл... На този етап отново гледаше към библиотеката. Когато започна да излага основната тема на сериозния си размисъл, Никола каза: