– Съжалявам, че синът ти боледува. Но трябва да отбележа, че е крайно нетактично да го изтъкваш тъкмо сега, ако не и направо жестоко при дадените обстоятелства.
Такива думи предвещаваха нещо необичайно и Гай не на шега се разтревожи. Нямаше как да не усети патоса в изказа ѝ (колко театрално говорим, когато сме развълнувани); в същото време си отбеляза наум, че подборът ѝ на облекло е мъничко неподходящ. Е, не можеше да се говори за подбор, тъй като беше пристигнал няколко минути по-рано и тя бе казала, че я е заварил помежду гимнастиката и душа. Така се обясняваха късата поличка, разкриваща почти изцяло голите ѝ крака, и спортната фланелка без ръкави и с гол гръб. Ефектът беше, общо взето, неприличен при все момичешките бели чорапки, които трябва да бе нахлузила набързо.
– При дадените обстоятелства? – изрече въпросително той, като я погледна в очите.
Сега беше неин ред да отклони поглед.
– Както виждам – заговори му, – отново станах жертва на своята неопитност. Голяма пречка ми е тя. Никога не можеш да си сигурен какво имат наум околните. – Тя обгърна тялото си с ръце, въздъхна леко и промълви: – Искаш да си идеш. Естествено. Желанието ти е отново да си в безопасност. Далеч от разните усложнения. Разбирам го. Може ли...? Преди да си тръгнеш, може ли да кажа нещо?
Тя се изправи и с отпуснато тяло и затворени очи се приближи до него. Коленичи, облегна лакти върху коленете му и положи глава върху ръцете си. Стаята се смрачи. Гай усети, че подобна интимност можеше да докара някой инфаркт на човек, на такъв силен натиск бе подложено сърцето.
– Тъжно и смешно е, но няма да се извинявам. Безсилни сме пред желанията си. Понякога ми се струва, че душата ми те е избрала с определена цел – за да ме освободиш от живота. Да ме отведеш от другата страна. Чрез любов. Чрез сексуална любов. Но в действителност планът ми е отивал още по-далеч. Аз съм на трийсет и четири. Следващия месец ще навърша трийсет и пет. Биологичният ми часовник тиктака. Аз... исках да родя дете от теб.
– Но това е прекалено – рече Гай, като се опитваше да измъкне коленете си изпод нея и да се изправи. – Нямам думи. Нещо повече, не мога да дишам! Мисля, че...
– Не. Върви си. Иди си на мига. И си вземи парите.
– Те са твои. Желая ти успех с тях.
– Не, твои са си.
– Моля те, не ставай глупава.
– Глупава? Глупава? Не мога да ги приема.
– Защо?
– Защото са омърсени.
Какъв невероятен късмет, че всички бяха в болницата. Аплодисменти за болниците. Насреща са и за астма, и за екзема, и за всякакви детски страдания. Когато се прибра у дома си, Гай не беше в състояние да действа и реагира нормално, каквото и да означаваше това. Самият той беше готов за постъпване в болница и мъхестият му гръден кош служеше сякаш за превръзка на раненото му сърце. В салона свали сакото си и се гледаше в огледалото, докато надигаше бутилката бренди към устните си. Взе студен душ и се пъхна сред милостивата хладина на чаршафите... Как точно бе започнала караницата? Тя запрати нещо по него, някакъв толкова малък предмет, че едва го видя да прелита във въздуха и почти не усети как го удари в гърдите. Тогава тя скочи и започна да хвърля пликовете с парите по него, а той улови тънките ѝ китки, при което и двамата се стовариха върху канапето. Лицата им се озоваха на сантиметър едно от друго.
– Какво метна насреща ми? – попита я.
– Валиум.
– Валиум? – ахна той.
– Да, валиум.
С облекчение, почти развеселен, Гай намести тяло върху канапето и побърза да отпъди регистрираните с периферното му зрение голи крака на Никола. Озова се легнал по гръб, а главата на Никола бе отпусната върху гърдите му, като косата ѝ гъделичкаше ноздрите му. Тя продължаваше през сълзи признанията си. Описваше му в подробности надеждите си да встъпи заедно с него в света на физическата любов; как биха могли, ако той, идеалният мъж, се съгласеше, и то след много тренировки, да се опитат да си направят бебе, как после щяла да е благодарна, ако той се отбивал веднъж седмично или може би два пъти, за да поиграе с дъщеричката си, а защо не и с майката на дъщеричката си... Разбира се, сега тя отричаше и проклинаше въпросните мечти. „След много тренировки“, колко жалко и незряло звучеше тази фраза. Но имаше и нещо друго в нея, не чак толкова незряло, защото пробуждаше определена физическа реакция, която подкопаваше стремежа му само да я утеши с нежни слова. Гай се надяваше тя да не е забелязала позорната издутина, корава като палка на лондонски полицай, изникнала в скута му. А когато тя, без да иска, опря лакът в основата ѝ, Гай се измъкна изпод нея, доволен, че не може да види собствената си агонизираща усмивка.