Разделиха се. Да, на Гай и Никола им бе писано да се разделят. Тя се изправи, вече овладяла се. Отново беше господарка на емоциите си. Докато той се отправяше с тежка крачка към вратата, погледна към велурената тапицерия на креслото и видя таблетката валиум, която тя бе метнала по него: не беше кой знае какво оръжие, жълт транквилант с размерите на копче за риза, леко изронен от изпотения ѝ юмрук.
– Реших, че може да ми е нужен, след като си тръгнеш – поясни тя, проследила погледа му (а очите му се бяха замъглили при тази комична проява на женско насилие). – Но си изпуснах нервите. Съжалявам за това. Сега съм съвсем добре. Върви при сина си. Не ме мисли. Сбогом, любов моя. Не. Не. О, заминавай си.
И така, беше си заминал и повече нямаше да се върне. Гай беше в собственото си легло, където му беше мястото. Не се канеше да ходи повече там освен при някакви екстремни обстоятелства. Установи, че настоящата ситуация – или Кризата – навяваше срамни фантазии, почти смехотворно непростими. Ами ако оцелееш в свят, където нищо няма да е от значение и всичко ще е позволено? Гай повдигна единичния чаршаф, с който бе покрит. Никога не се бе смятал за особено надарен с мъжка сила (а и Хоуп споделяше неговото мнение). Откъде тогава се беше взел този малък културист, устроил си фитнес зала в слабините му?... Ето как Гай Клинч по собствен път се изправи срещу основния въпрос на своето време: ако всеки миг можеше да настъпи епохата, в която нищо няма да е от значение, кой е казал тогава, че и сега вече не беше така?
Тъкмо когато си беше помислил, че е съвършено наивна и може би не съвсем наред с главата (маниакална депресия в лека и интригуваща форма?), тя му сервира нещо разбиващо. Как го каза? Омърсени. Парите бяха омърсени. Много ясно, използваните петдесетачки имаха впечатляваща генеалогия: приватизирани затвори, човешко карго от Брега на слоновата кост, захарни плантации в Карибския басейн, южноафрикански уранови мини. Всичко това беше вярно: тежката експлоатация на човешки труд, пренебрегнати санкции, унищожена джунгла, изхвърляне на токсични отпадъци, и муниции, муниции, муниции. Но нищо от това не беше ново за Гай. Докато Никола говореше, той беше седял там и чул един вид коментар за последните десет години от живота си: ужасяващите разкрития, съответните съдебни действия, дългата война с баща му. Десет години той си беше имал работа с жестока алчност и мъртви облаци. Днес компанията беше далеч по-почтена. И далеч по-бедна. Парите на Хоуп също воняха: зад тях стояха огромни хапки, откъснати от планетата. Стига да се погледне достатъчно назад в миналото, всички пари бяха омърсени и вонящи. Имаше ли изобщо чисти пари на земята? Съществували ли бяха някога такива? Не. Категорично. Дори парите, прясно отпечатани, плащани на най-страстно отдадени на работата си медицински сестри, на най-замечтаните творци, пак водеха произхода си от някакъв вид експлоатация. Тя ги взе. Никола ги взе. Това повлече зад себе си друга мисъл, също тъй неконтролируема, и лененият чаршаф отново подскочи: тя е застанала на уличен ъгъл и минава мъж в бели разкроени панталони (здравей, моряче), жената на колене в пряката, парите, пуснати на мократа бетонна настилка.
На Гай му се стори, че чува Мармадюк да пищи, и погледна с ужас часовника си. Без паника, просто беше време да става. Време да се завърне към зловещото веселие в болничното отделение „Питър Пан“. Отново чу същия звук от улицата, но вече беше свикнал с факта, че слухът му долавяше перфектна имитация на писъците на отсъстващия му син в свистенето от тръба, в ръмженето на дефектна скоростна кутия, дори в птича песен или в музика от Бах. Докато ставаше от леглото, Гай чу тропота, усети ударната вълна от затръшнатата входна врата. Пет секунди по-късно беше навлякъл панталоните си и изскочи от стаята с развята незакопчана риза.
Детето си беше у дома! Дошло си беше, сякаш носено на раменете на тълпа като малък герой, завръщащ се от война, и пищящо до посиняване. Гай се втурна надолу по стълбите и изтича през преддверието с протегнати ръце Малкият радостно се хвърли в прегръдката му и с познатата си неподражаема енергия впи във врата на баща си всичките си зъби.
На километър и половина в северна посока Кийт Талънт запали цигара от фаса на предишната, после го хвърли в празна бирена кутийка. От всички посоки долитаха разнообразни шумове – бормашина от улицата, стенанията на господин Фрост от горния етаж, който беше луд и умиращ, хладилникът на Кийт, разнообразни преплитащи се музики, разправията на Икбала с гаджето ѝ в съседния апартамент за парите, които му дала назаем миналата седмица да си купи дрехи и които обещал да ѝ върне в сряда.