И ето че прозвуча звънецът на вратата, или по-точно зажужа немощно като пред разваляне.
– Първо виж кой е, Кат – подвикна предупредително, когато тя се насочи натам.
Кийт се надигна с ококорени очи и увиснало чене. Ако беше Кърк и/или Ашли и/ или Лий, ако бяха момчетата, то Кийт сериозно беше объркал сметките. През последната седмица при всички тези приказки за чупене на основния му пръст за дартс беше имал време да поразмишлява с многобройни елегични въздишки за непрестанния упадък в криминалния протокол. Едно време работа се вършеше чрез заплахи към семейството на човека. Нямаше ги тези глупости със закана към основния пръст за дартс. Ами Кат и Ким? Недостойни ли бяха да бъдат заплашени? А може би тъкмо това бяха решили да сторят Кърк, Ашли и Лий, да заплашат семейството му. (Надали биха дошли тук за Кийт, последно у дома му биха се надявали да го открият.) По принцип той би одобрил такъв ход. Но заплашването на семейството не изглеждаше приемлива опция, когато и той присъстваше при въпросното семейство. Надали би могъл да се скрие под леглото. Да се скрие под леглото? Кийт? Невъзможно: там имаше списания за дартс, трупани от десет години.
– Няма страшно, някаква жена е – съобщи Кат.
Две секунди по-късно той чу външната врата да се отваря със скърцане, прозвуча предпазливото „Да?“ на Кат, а после женски глас с чуждестранен акцент изрече:
– Добър ден. Аз съм новата надзорничка.
Кийт се отпусна назад. Изпита огромно облекчение. Но колко нахално да се тътрят тук...
– А къде е госпожа Овънс?
– Работим съвместно с нея. Редуваме се.
Ще те изредувам аз тебе, само да ти дойда, рече си Кийт. Помисли си за надзорничката си с бляскава коса, кожа, очи и зъби. Беше пропуснал последните им пет насрочени срещи и тя го застави да ѝ се отчита всяка събота следобед, иначе щяла да го прати да чисти обществената баня в Порчестър.
– А как е малката?
Да бе, нарича я „малката“, защото не ѝ е запомнила името. Влачат ти се у дома...
– Съпругът ви работи ли в момента?
Силово го раздава. Вре си дългия нос. Сигурно няма свои деца или не ѝ стига занимавката с нейното семейство. Кийт проточи шия и зърна черна обувка на ниска подметка да се полюшва бавно под кухненската маса.
– Всъщност съпругът ви у дома ли е сега? – чу я да пита. – Или вие сте изпушили всички тези цигари?
Тук вече Кийт издаде гневно и протяжно оригване, с което заявяваше на всички, че никога няма да се огъне.
Клайв излая. Кат отвърна:
– Тук е, да. Не се чувства добре.
– И на мен така ми се стори. Детето... Без съмнение сте наясно за вредите от пасивното тютюнопушене.
– Пушила съм пасивно всеки ден от живота си, а не ми е навредило.
– Мислите ли?
Кийт започна да издава серия от гръмки оригвания.
– Боя се, че ще трябва да сигнализирам за санитарна проверка.
– Вижте, може да не сме богати, но хигиената си я спазваме.
– Дай ѝ да се разбере, Кат! – подвикна Кийт.
– Започвам да се чудя каква е целта ви – възмути се Кат. – Няма нищо, което не бих сторила за детето си.
– Само дето не можете да му осигурите никакви пари, нали така? Боже мой, този дим. А и никак не ми харесва видът на това куче. Подлагате ли дъщеря си на тормоз, госпожо Талънт?
– Олеле!
Кийт повече не можеше да търпи това. Закрилническите му инстинкти се пробудиха. Нещата опираха до лоялност. Никой не можеше да говори така за кучето на Кийт, нито за цигарите му, които бяха супер кинг сайз и с международен престиж. Надигна се от леглото, наметна червеникавия си халат и взе да го навлича в движение. Изправи се на прага с недооблечен халат, под който се виждаха различните нюанси бяло на долните му гащи, потника и плътта му, и се озова пред погледа на Никола Сикс.
Но какво правеше тя?
Какво правеше тя?
Ако интелигентният поглед можеше да се издигне над стрехи и покриви и да надникне там, където хората си въобразяваха, че са сами, какво би видял?
Никола пристъпваше назад към леглото си с чаша шампанско в едната ръка, а другата – вдигната в приканващ жест; с черни ръкавици до китките, с коктейлна рокля с цвета на ревността и неразгадаема усмивка на лицето. Седна и остави чашата върху нощното шкафче. За момент остана в перфектен профил, загледана замислено към прозореца. После отметна назад коса и започна да разкопчава роклята.
Кой гледаше? Кой виждаше как изправена смъква роклята си и я прекрачва с крака, обути в обувки с висок ток. Как се обръща с премрежен поглед, праща въздушна целувка и помръдва черен пръст. Никой. Или никой в този момент. Само окото на камерата, поставена на скрин до вратата.