Много странно, но Слизард ме съветва да не ям сирене. И това идва от офиса му в сградата на Пан Ам в Ню Йорк, предмет на завист в цялата вселена. Вслушвам се в думите му. Сирене? Не, благодаря. Не близвам тази гадост. Не стържете сирене върху пастата ми. Нито парченце саламурено сирене, поделено с Ким. В „Черния кръст“ пропускам пържените картофки със сирене и лук. Когато у семейство Клинч ми предлагат коктейл, дори не поглеждам към платото с микс от сирена. Ала заспя ли, сънищата ми са изпълнени с прелестен стилтън, апетитен камамбер, миризлива горгонзола.
Лизибу казва, че яде прекалено много, когато е нещастна. Споделя го с мен между хапките, с които пълни устата си в кухнята на семейство Клинч. Продължава да ми говори през рамо, застанала пред хладилника или пред печката. Ужасен вкус за храна има. Дай ѝ все детински лакомства: панирани рибни филенца, млечни шейкове, печен боб, сиропирани сладкиши. Качва килограми. Вечната борба на Лизибу с килограмите! Нима не съм знаел? Да, най-малкото ѝ отклонение от полугладната диета я заплашва с гротескно затлъстяване. Чудя се дали не е плод на внушение, но май че през последните няколко дни виждам, че под брадичката ѝ са се образували гънки и около талията е натрупала възглавнички. Измъква си главата от кутията за хляб, за да ми каже, че не знае как да се справи с това.
Макар че бих могъл да прехвърля вината на международното положение, очевидно аз съм в дъното на това явление. И тази катастрофа ще се пише на моя сметка.
– Недей така, миличка – казвам ѝ, – има още много риба в морето.
Отново лош подбор на думи. Защото в моретата вече изобщо няма много риба. Лизибу поклаща глава, отправя се към тостера и тъжно си приготвя печен сандвич със сирене.
При влизане в Америка тия дни е препоръчително да сте в най-добрия си вид. Със смокинг, например, или с облекло на викарий. Пингвинов костюм или кучешки нашийник: вие избирате. Аз ли? Аз приличах на клошар с клошарски костюм, клошарска коса, клошарски обувки, когато се качих в такси на трийсет километра разстояние от Миси Хартър. Усещах очите си като поръсени с червен пипер, червени като дигиталните долари на брояча в таксито. Беше нощ. Ала виждах надписите в таксито ясни като в ден. Пътниците се умоляваха сами да поставят куфарите си в багажника (ШОФЬОРЪТ Е ИНВАЛИД) и, разбира се, да се въздържат от пушене (ШОФЬОРЪТ Е АЛЕРГИЧЕН). МОЛЯ, ГОВОРЕТЕ ВИСОКО, уведомяваше трети надпис за безкрайните физически дефекти на таксиметровия шофьор. При все че три от четирите ленти бяха затворени, пак стигнахме с добра скорост до града. Имаше достатъчно луна, за да се виждат облаците, облаци, оформени като ботуши, автомобилни гуми, танкове. Самата луна изглеждаше леко кривната встрани, подобна на трагична маска. Отдолу – непълни неонови надписи: ШЕРАТО. ТЕКСАК. Дори големите концерни губят буквите си. А после се задава и градът: с бетон, много бетон, масивно бетониран. Ето го, наближава. Докато минавахме покрай Пентагона, най-голямата сграда на земята, видима от космоса, установих, че всички прозорци до един светят ярко.
Това беше моята американска мечта. Америка ли? Нея само я бях сънувал. Като се събудих, още бях на летище Хийтроу с буза, залепена за гореща изкуствена кожа. В продължение на петнайсет минути наблюдавах как мъж на средна възраст дъвче дъвка досущ като заек. И после си помислих: стига толкова.
Трудно беше да се върна в Лондон: за малко и с това да се проваля. Преди никога не бих помислил, че ще мога да се помиря със себе си, ако не успеех да се добера до Миси и Америка. Но май ще мога. Поне няма да трае много дълго.
Онзи сън... Толкова упорит, толкова подробен, толкова буквален. Един от онези, в които нещата се случват със същата скорост, както в истинския живот. Включваше и убедително четиричасово чакане за паспортна проверка. Едно време Миси Хартър сънуваше така; лежеше до мен и прекарваше половината нощ в Библиотеката на Конгреса или пазарувайки в деликатесния магазин „Валдучи“. Нещо ми подсказва, че никога повече няма да сънувам така. Занапред всяка нощ ще цари някаква специална теория на относителността – айнщайнови мъки. Напълно възможно бе американската ми мечта да беше сбогуване със сънищата. И с много други неща.