– Взех малко от твоите пари и ги похарчих за нови копринени чорапи и разни неща. Надявам се да не възразяваш. – Надигна глава и додаде: – Ти знаеш защо правя това, нали, Кийт? Схващаш до какво се свеждат нещата.
На Никола не ѝ се щеше да се смее. Но пък ѝ изглеждаше ужасно смешно.
– До какво?
– Става дума за твоя дартс. Слушай.
Речта ѝ трая пет или шест минути. После го хвана за ръка, поведе натежалото му тяло към канапето и каза:
– Приготвих ти малък запис, Кийт. Той по своя интригуващ начин ще ти изясни какво имам предвид.
...Черните ръкавици до лактите, изражението на младежка почуда, роклята с цвят на ревност, въздушната целувка, зовящият жест на пръста в черно.
– Пусни на бавен ход – простена Кийт и грабна дистанционното. Една четвърт облеченото мургаво тяло на Никола се стрелна назад и се превърна в манекен с часовников механизъм, после в жива статуя, когато Кийт застиваше на избрания стопкадър.
– Това вече е истината – въздъхна той не толкова с копнеж, колкото с професионално възхищение.
Сега тя му даде парите, като небрежно ги нахвърля във фирмен пазарски плик, след което го поведе към коридора. Кийт се опитваше на моменти да изглежда адекватен и достоен за полученото, но устните му постоянно се разтягаха в глуповата пубертетска усмивка. Застанала над него на площадката, тя скръсти ръце и погледна надолу към деколтето си.
– Вечната притегателност на цепката между гърдите, Кийт. Питам се, откъде ли идва? От симетрията. От напрежението, пораждано при близостта им.
– Много шик – отбеляза Кийт. – Добре изглежда.
– Чела съм по книгите, че мъжете искали да заровят лица там. Връщане към майката, Кийт. Но аз не съм съгласна. Не вярвам, че мъжете биха желали да пъхат лица на това място.
Кийт кимна, после поклати отрицателно глава.
– Според мен те искат да поставят там члена си, Кийт. Искат да чукат гърдите. О, обзалагам се, че го искат.
– Да, е, всичко хубаво – избъбри Кийт.
Държеше се не като човек, а като манекен, командван с дистанционно.
– Не забравяй, другия път, като го видиш, да споменеш поезията. Направи го както искаш. И междувременно мастурбирай с мисълта за мен, Кийт. Като един вид тренировка. Всички онези неща, които си искал да направиш с момичетата, но си се срамувал, направи ги с мен. В съзнанието си.
Очите на Кийт сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.
– Подскажи ми, как ще е, кукло, дай ми нещичко.
Налагаше се да го докосне. С три дълги пръста допря косата му: суха като слама. Една искра ѝ трябваше, за да пламне. Хвана един кичур и бавно дръпна главата му назад. После се наведе над лицето му и, вече предвкусваща водата за уста и продължителното чистене с конец за зъби (това не го правя аз: прави го Енола, Енола Гей), го дари с Еврейската принцеса.
Телефонът звънеше. Никола пиеше уиски. Тя вдигна слушалката, чу паническите сигнали, направи пауза и набра шест.
– За съжаление не съм у дома – каза. И в известен смисъл не лъжеше. – Ако желаете да оставите съобщение, моля, направете го след сигнала.
Естествено, сигнал нямаше, така че и двамата чакаха. Боже, колко секунди бяха нужни?
– Ало? Ало, Никола?... Господи, мокър съм до кости. Толкова е неловко да говориш с машина. Чуй, аз...
Тя натисна с пръст.
Гай предпазливо подаде глава от телефонната кабина и погледна към стената от дъжд, сипеща се на улицата. Звучеше музика, но ту се чуваше, ту се губеше помежду гръмотевиците. А беше и подходящата музика. Гай се обърна: на ъгъла чернокож старец остро изпълняваше на саксофон меланхолична мелодия на Коулман Хоукинс. Коя ли беше? Да. „Отминали дни“. Гай непременно щеше да му даде пари.
Стоеше пред празната метростанция на Ладброук Гроув, на по-малко от километър от дома си, където наскоро бе открил работещ телефон в кабина – единствения сред дълга редица такива. Биваше си я находката. Сякаш бе видял птеродактил, кацнал на телеграфна жица сред врабците и проскубаните гарги. Постоянно засилващият се дъжд вече беше толкова пороен, че дори колите бяха изчезнали от улицата. Виждаха се само автобуси, подобни на осветени крепости, пъплещи в мократа нощ. А и тази музика, такава тъга навяваше. Минаваш през едно, и второ, и трето, казваше. През живота, помисли си Гай. Накрая, когато мъжът завърши, Гай отиде и постави в дланта му банкнота от десет лири.
– Беше много красиво – каза му.
Никакъв отговор. Гай се обърна и си тръгна. И тогава човекът извика зад него:
– Хей, приятелю. Обичам те.
Пет широки крачки го отведоха до заслона на автобусната спирка. Вече беше напълно подгизнал. И вместо да си иде право у дома, където Мармадюк беше добре обгрижван въпреки недостига на бавачки, Гай си измисли причини да отложи прибирането с отбиване в „Черния кръст“: беше само на двеста метра по Ланкастър Роуд. Продължи да чака дъждът да намалее. А вместо това той се усилваше. Шибаше с гневни струи.