Мелба почука и влезе отново. Зад нея злокобно стърчаха трима строители или градинари.
– Моля да ме извините за момент – каза Хоуп.
И ето ти нà. Надзиравани от злобно ухиления Мармадюк, Гай и Никола седяха на три метра един от друг на насрещно разположените канапета. Гай не беше в състояние да ѝ проговори, установи отново, че не може и да я погледне.
Но Мармадюк имаше съвсем различна настройка. Той се изплъзна от хватката на баща си и бръкнал в джобовете на панталонките си, взе да обикаля новата бавачка – оглеждаше гърдите ѝ, търсеше слабите ѝ места. За него бе истински празник.
– Здравей – чу я да му казва. – Май не си от лесните. Гай, ужасно съжалявам. Надявах се да не си тук. Трябваше да направя това... трябваше да видя. Оо! Това ощипване си го биваше. Получих съобщението ти и се почувствах толкова... аха, ясно. Е, млади момко, тази игра могат да я играят двама. Ела при мен днес. Непременно ела. Нарича се Игра на щипане.
Вратата се отвори. Гай вдигна поглед: Хоуп го викаше с най-строгото си изражение. Той прекоси стаята с огромните си обувки. Съпругата му знаеше, беше толкова очевидно. Гай имаше усещането, че в природата е въведена нова сила, подобна на гравитацията, но диагонална и действаща в посока навън: можеше да остави стая без таван, къща без покрив.
– Е? – рече Хоуп в коридора с ръце на кръста.
– Аз...
– Вземаме я, нали? Придърпваме я. Направо я грабваме.
Той се поколеба.
– Тя има ли квалификация?
– Не попитах.
– Разполага ли с препоръки?
– На кого му пука?
– Почакай – каза Гай и не му убегна драматичната ирония. – Не е ли тя възхубавка?
– Какво? Ама защо е така необичайно тихо там?
– Винаги си казвала, че от хубавите няма никаква полза.
– Нима можем да си позволим да сме придирчиви?
Гай се засмя тихо и кратко.
– Надали остана грозотия, която той да не е сразил – с висок шепот отбеляза Хоуп.
И тогава чуха дрезгав стон откъм салона. Не приличаше на никой друг звук, издаван дотогава от Мармадюк. Родителите влязоха забързани, очакващи обичайната сцена – бавачката сгушена в ъгъл или разглеждаща в огледалото нараняване по лицето си; Мармадюк размахва изскубнат кичур коса или презрамка на сутиен. Но случаят не беше такъв. Енола Гей ги погледна със съвършено самообладание, докато Мармадюк Клинч отстъпваше назад, стискаше китката си, а на лицето му беше изписано непознато изражение, сякаш беше научил нещо (един от житейските уроци), сякаш никога не се бе сблъсквал с такова безобразие, с нещо тъй скандално.
39 Нощта на първия погром срещу евреите в Германия на 9 срещу 10 ноември 1938 година. – Б. пр.
Къщата беше истински шедьовър. Как искреше и звънтеше. Колко много платна, колко много масло имаше в нея. Колко уверено изтъкваше основните си теми на приемственост и спокойствие с вплетена в тях красота. А присъствието на Никола беше като детонатор. Защото тя можеше да накара всичко да хвръкне във въздуха.
Разбира се, къщата не бе въплъщение на изкуството, а на живота. Имаше си разноски по нея, гълташе луди пари. Идваха всякакви майстори от километри разстояние да я обгрижват и, естествено, да заличават следите от вилнеенето на Мармадюк.
Другото, което къщата поглъщаше, беше редът. С всеки ден миялната машина, белачката за моркови, резачката за паста бяха по-близо до машинната смърт и приближаваха състоянието на хаос. С всеки ден чистачката си отиваше у дома все по-уморена, по-стара, по-болна. След като имаше нужда от толкова много усилия за поддръжката си, къщата сигурно умираше от желание да рухне или да се разхвърчи във въздуха... Усетил глад и желание да направи нещо сериозно, Гай слезе долу, спря да размени няколко думи с Мелба, чиято сила с години бе купувал и изсмуквал...
Ръцете му не трепваха, докато наливаше мляко и мажеше масло върху хляба. Съществуваше и още една брачна тайна: изпод купчината брошури с играчки за сина му той измъкна сутрешния вестник, който беше скрил от Хоуп, и го отвори на страницата с публицистика. Там беше въпросната статия или материал, неподписан, предложен без коментар. То се знае, в тези дни на гигаватови гръмотевични бури, на мултимегатонни урагани и горски пожари, обхващащи милиарди декари беше лесно да се забрави, че съществуват създадени от човека устройства, които само с едно натискане на бутон можеха да причинят еквивалентни катастрофи. И така, първата вълна на ядрения взрив щеше да се разпространи със скоростта на светлината. Светът щеше да заприлича на бледо слънце. Това не го знаех. Не знаех, че топлината пътува със скоростта на светлината. Всичко пред прозореца щеше да се превърне в огън: карираните завеси, вестникът, шитите по поръчка панталонки на Мармадюк. Втората вълна щеше да дойде със скорост, много по-висока от тази на звука, скоростта на който и да е шум, оглушителен гръм, грохот на разцепване на ядрото, раздиращ небето. Това ще е невероятно взривно налягане. Ще се понесе по улиците със скоростта на самолет „Конкорд“ не точно като вълна, а ще заобиколи къщата и ще я накара да избухне отвътре навън. По същество къщата щеше да се превърне в бомба, цялата ѝ мазилка и ред, стъклото и стоманата ѝ щяха да са шрапнели. В това отношение не би имало разлика между тази къща и всяка друга. Неговият дом, звънтящата с негативна ентропия постройка, за миг щеше да се превърне в най-обикновен хаос, същия, в какъвто живееше Кийт, или Дийн, или Шекспир. И тогава всичко щеше да е позволено. Гай затвори очи и безпомощно се наблюдаваше как тича на север през ниски пламъци и вихрушки от сажди; после нейната стая, останала без покрив, открита към болното небе, а сред отломките щеше да бъде извършен акт на любов – оправдан и простен, ала нейната красота щеше да си е отишла, всичко щеше да е съсипано, мрачно и мъртво.