– Трябва да престана – изрече на глас и рязко кимна.
– Моля? – обади се Мелба.
– О, прощавай, Мелба, няма нищо.
„Ефектите на термоядрените детонации“, взет от цитирания отдолу труд „Гластоун и Долан (1977 г., 3-то изд.)“, се намираше между статии за обезлесяването и за заплащането на медицинските сестри, редом с материал за „Конкорд“, който щеше да излезе на печалба в края на годината, и над рубрика за астрономия, съобщаваща, че обектът Аполон, откъснал се от астероидния пояс, ще мине покрай Земята на разстояние от четиристотин хиляди километра. Звучеше добре. Само дето тъкмо там се намираше Луната. По интеркома прозвучаха думи за сбогуване, а Гай смачка вестника и го натъпка на дъното на кофата за боклук. Преглътна, когато усети силовото ѝ поле да напуска къщата.
А къщата още си беше там.
Гай надзърна в коридора. Мармадюк не се чуваше, явно беше отведен горе от Финикс и Хьордис. Мъжът рязко трепна от поздрава на Динк Хеклър.
– Здравей – каза другият с насочен към Гай показалец.
– Динк. Как си?
– Добре.
Седмата ракета на Южна Африка беше, разбира се, по тенис екип. На фона на косматите му бедра изгладените му шорти изглеждаха млечнобели. Краката му в масивни маратонки бяха нелепо разкрачени.
– Нима играеш в това време? – попита Гай.
– Естествено. – Динк се втренчи през стъклото на входната врата към ясното октомврийско утро, след което обърна поглед към Гай с претенциозно недоумяващо изражение. – Защо, какво му е? Виждаш нещо, което аз не виждам ли?
– Ами просто... това ниско слънце. Доста е заслепяващо.
Хоуп слезе на бегом по стълбите и обяви:
– Радостна вест. Тя започва от днес, в един часа.
– Нима? – промълви Гай.
Хоуп премести поглед от Гай към Динк, после отново към съпруга си.
– Добре ли си? Всъщност съм много обнадеждена. Намирам я удивителна. Мармадюк беше доста кротък с нея. Изглеждаше зашеметен. Тя излъчва страхотен авторитет. Представяш ли си, в момента той спи горе.
– Невероятно – коментира Гай.
После Хоуп отсече:
– Отивам да играя с Динк.
Гай лежеше под обемистия юрган в затъмнената с дръпнати завеси спалня, обгърнат от сънния телесен мирис на жена си, и се взираше в тавана, осветяван от крадливата млечнобяла светлина на спалня, все още използвана в часовете преди обед. Бедата при любовта, мислеше си той, или във всеки случай бедата при тази конкретна любов е, че е толкова тоталитарна. В интелектуален аспект колко безцелно бе да се търси универсалният отговор за всичко и колко още по-безцелно беше да бъде открит. Но по отношение на емоциите... в какво се състои великата идея? В любовта. Великата идея е в самата любов. С нейните диалектически императиви, пренаписването на ситуациите, цензурата над мислите, тропането ѝ по вратата в три през нощта. Любовта те кара да използваш слепеца, кара те да се надяваш на смърт в Камбоджа, да си доволен, че синът ти се гърчи в болничното отделение „Питър Пан“. Нека дойде холокост в името на плътска наслада. Защото любимата, тази любима наистина може да превърне къщата в бомба.
Той се събуди някъде към два часа. Съзнанието му беше ясно. Помисли си: свършено е. Отмина. Напрегна се и се ослуша за първо нашепване, че състоянието се завръща... Ами тогава беше много просто. Щеше да разкаже всичко на Хоуп (не и за парите обаче. Стига бе!) и да се отдаде на изкупление. Колко възхитителна, колко красива бе истината. Вездесъща, винаги чакаща. Любовта трябва да беше враг на истината. Нямаше начин да е другояче. Караше те да харесваш лошото и да мразиш доброто.