Чу стъпки да отминават стаята му и да продължават нагоре по стълбите.
И ето че животът му се притече на помощ.
По интерком, случайно оставен включен, той чу шумове, гласове, смях. Хоуп и Динк бяха горе, преобличаха се. След като бяха играли, сега се преобличаха. Възклицание: „Стига де, цялата съм потна!“, весела съпротива: „Ама недей така!“, шум от смъкнат цип, а после задъхано мълчание, накъсвано от ускорено дишане и после нейното сериозно: „Престани!“...
И Гай си помисли: Жена ми не ме обича. Моята жена ми изневери. Колко прекрасно.
Малко след това тя влезе, облечена в халат, с разпусната коса и пламнала шия.
– Ставай – нареди му. – Той спи сега, но ти застъпваш на дежурство, когато Финикс си тръгне. До края на деня сме без бавачка. Онази кучка не се появи.
В съседната стая Мармадюк, който беше будувал цяла нощ, беше потънал в неспокоен сън. Из креватчето му бяха разхвърляни играчки като бойно снаряжение от временно прекъсната война. Малкият затворник с бруталното му скандинавско лице беше покрит с вълненото си одеялце. Бялорусата му косица беше прилепнала към главата от пот... Дори в съня си детето не оставаше без надзор и контрол. Финикс пиеше нескафе и го наблюдаваше от кухнята; при всяка индикация, че може да се размърда, притваряше за няколко секунди издължените си очи.
Преди да изпадне в забвение, Мармадюк беше разглеждал и попипвал двете еднакви синини на покритото си с трапчинки юмруче. Изучавал ги бе със страх и възхита. Вече забравяше болката, придружила появата им, но нещо, свързано с начина, по който се бяха появили, щеше да се запази в съзнанието му и то щеше да му отреди почетно място. Той искаше да причини на друг онова, което бе причинено на него. „Браво“, беше прошепнал (както може да се каже на хубаво момиче на улицата или на успешен удар на игрището за крикет: поздравление за умението, за таланта), преди да се сгуши и да заспи с надежда да сънува Играта на щипане.
Играта на щипане беше хубава. Ставаше.
– Оо! Това ощипване си го биваше. Е, млади момко, тази игра могат да я играят двама. Нарича се Игра на щипане.
Мармадюк изчакваше.
– Искаш ли да я играем?
Мармадюк изчакваше.
– Първо ти ме ощипи силно, колкото искаш.
И Мармадюк го стори, без да жали старание.
– Хубаво. Сега аз ще ощипя теб.
Мармадюк наблюдаваше като хипнотизиран. После зрението му се замъгли от бликналите сълзи на болка.
– Пак е твой ред. Ощипи ме, колкото искаш силно.
Мармадюк бързо посегна, но после се поколеба. Вдигна очи с несигурна усмивка и съвсем лекичко я щипна по опакото на дланта.
– Добре. Сега аз те щипя.
Макар вече да не ям много, мисля, че все още имам добър апетит за любов. Но не ми се получава.
Прекарах общо шест нощи при полеви условия на летище „Хийтроу“. Не спах кой знае колко. Но пък се напатих. И изпаднах в отчаяние. Другите хора ги биваше повече от мен, бяха по-силни и по-пъргави на опашката пред стоянката, даваха по-големи бакшиши и го правеха по-сръчно. Вече виждах себе си за седмици напред все там, превърнал се в обект на присмех в залата за заминаващи. А после в трагична фигура. После в истинско привидение, кретащо между павилиона за вестници и кафенето, с падащи парчета месо от тялото.
Мисля, че все още имам добър апетит за любов. Но няма нищо, което да мога да ям.
Инкарнасион ми казва, че Марк Аспри почти не се мяркал в апартамента. Погледът ѝ се разнежва с любовна преданост, като разправя колко търсен отвсякъде бил работодателят ѝ. Това я води към философстване върху една от загадките на живота: как някои хора са с повече късмет от другите, по-богати, по-красиви и така нататък.
Разбира се, аз се питам дали той не се е разходил по улицата без изход.
В новите си сънища постоянно зървам ту Ким, ту Миси. Опитват се да са добри. Но в новите ми сънища това просто не се получава.
Обичам Лизибу по свой си начин, но когато анализирам нейната социо-сексуална основа, оставам с впечатлението, че са налице само четири или пет варианта, по които да се развият отношенията ѝ с мъжете.
Той отказва да се обвърже. Тя има проблем да му предостави нужното му пространство. На този момент той е силно фокусиран в кариерата си. Двамата мислят, че се обичат, но предвид различията в темперамента им е трудно да осъществят вътрешна връзка.
Присъствието ѝ е много по-натрапчиво напоследък, поне когато не яде. Задръжките са рухнали. Тя е сякаш в свободно падане при обичайната степен на ускоряване, тоест много бързо: девет цяло и осем метра в секунда. За щастие при такова падане е без значение колко си тежък... Бих могъл да ѝ кажа, че съм старомоден. „Ясно е, че съм просто дете на своето време, Лизибу“, чувам се как изричам, като изискано отмествам ръката ѝ от коляното си. Като алтернатива налични са няколко сериозни, но не фатални болести, с които бих могъл да се извиня смутено. Снощи на стълбите тя хвана ръката ми и попита: