Като при Дева Мария. Нищотец за Бейбимама.
Няма кой знае какво значение, че ослепявам, защото, така или иначе, не мога да чета. След пет минути с „Макбет“ на скута си изпадам в сенилна паника от себеотъждествяване. Библиотечните рафтове на Марк Аспри са отрупани с книги, но всъщност няма почти нищо за четене. Все са книжки от сорта Добрият лош вкус, или Лошият добър вкус, или Неща, които обожавате да мразите или мразите да обожавате, или Защо е фриволно да бъдеш значим, или обратното.
Вземам разни книги от Никола, но кого залъгвам? Те са все такива, които не виждам или не разбирам. Единственият писател, който ми носи неподправено удоволствие, е П. Г. Удхаус. А дори и него намирам малко тежък. Почесвам глава, пъшкам тихичко и се мръщя над „Залез в Бландингс“.
Много скоро ще се наложи да помоля Никола да ми покаже как изглежда гола. Давам си сметка, че го очаквам с нетърпение. Не мога да си представя, че ще откаже на такава простичка молба. Тя знае колко сериозно приемам работата си.
Глава 15. Съвършено инстинктивно
– Е, какво, ще започваме ли? – попита Никола.
– Да, добре – отвърна Гай.
Тя се втренчи в него очаквателно.
Той се разшава на стола си и изрече с треперещ глас:
– Намирам го твърде невероятно.
– Кое?
– Че съм с толкова красива жена като теб. И никога не бях целуван с подобна страст.
– Да, предполагам, че в известен смисъл е страст. Но знам, че ще си ужасно търпелив и добър с мен.
– Ще сторя всичко по силите си. О, междувпрочем, преди да започнем... Какво си направила с Мармадюк? Беше истинско ангелче чак до вечерята.
– А, нещо глупаво. Играта на щипане. – Тя обясни рязко, с нетърпение, дори с раздразнение (децата бяха щекотлива тема за нея.) – Малък урок за несправедливостта на възрастните. Или за произвола. Щипват лекичко и очакват същото в замяна, а не силно ощипване.
Съвсем преднамерено Никола беше облечена в бяло – изцяло бяла официална рокля с много къдрички и воланчета. Тя изобщо не беше провокативна, тъкмо обратното, имаше нещо по младежки невинно в ръцете под буфан ръкавите, в широкия колан, увеличаващ талията. Гримът ѝ също бе подобаващ – сякаш дванайсетгодишна се беше намацотила несръчно за първия си голям бал.
И все пак, докато гледаше роклята, Гай си представяше бельото под нея.
Проговори с пресипнал глас:
– И никой ли не се е опитвал? Нито дори по партита? Извънредно необичайно.
– Да, моят сексуален живот... той просто никога не се случи. Може би е свързано с това, че родителите ми починаха толкова рано. Бях единствено дете. Тринайсетгодишна. А и видях съдбата на Енола.
– О, да.
– Бях любопитна, естествено. Имах своите си копнежи.
– Няма как да не си долавяла интереса на мъжете.
– Знаеш ли какво чувствах?
– Не.
– Чувствах, че моята емоционална – или сексуална – същност ми е като малка сестричка, която съм длъжна винаги да закрилям. Трябваше да я държа затворена вътре, макар тя неудържимо да се стремеше да излезе навън и да играе.
– Почти трагично е.
– Но винаги съм подозирала, че природата ми в действителност е много чувствена. Подсказва ми го моята реакция на живописта, на поезията.
Гай отдавна усещаше втвърдяване и пулсиране в слабините си. Сега забеляза, че с всяка секунда чашата потраква по-силно в чинийката върху скута му. Разкръстоса крака, пак ги кръстоса и промълви с неудобство:
– Питам се какво ли става с всички онези... жизнени сокове.
– Искаш да кажеш, дали не са се вкиснали? – Никола извърна лице встрани.
– Извинявай.
– Не, не, няма нищо. Може би просто сладостта им се похабява в пустинния въздух.
– Да, Емпсън го е казал много правилно – разпали се Гай (тя се усмихваше така смело). – На скъпоценния камък не му пречи да е скрит в пещера, а цветето предпочита да не бъде откъсвано.
– Имаше едно момче – заговори Никола – с маслиненочерна коса и мускули на пантера. Пинто, синът на градинаря корсиканец. Това беше в Екс ан Прованс. Всяка вечер се срещахме в топлата градина зад изоставената вила. Милувките му с език и с върховете на грубите му пръсти ме подлудяваха.
– ... Кога беше това?
– Бях на дванайсет.
– На дванайсет?
Никола остави Гай на мислите му, а те бяха да стигне с пълна газ до летището, да се метне на самолет до Марсилия, да открие наглия Пинто, този грубиян с почернели зъби, и да му хвърли най-големия бой в живота му. Представи си Никола на дванайсет – мургава и жилеста и със същото лице, което имаше сега. Тя се усмихваше и гладеше възглавничката до себе си.
– Е, хайде – подкани го. – Няма да постигнем кой знае какво, като седиш чак там... Удобно ли се чувстваш? Ходиш някак странно. Е, започваме ли?