По-нататък по улицата без изход, застанал между лющещите се колони на един вход, Гай го наблюдаваше как се отдалечава.
Получих невероятно оскърбително писмо от Марк Аспри. Прочетох го осем или девет пъти и още не мога да повярвам какво се опитва да ми причини. Че отгоре на това върху бланка на хотел „Плаза“.
„Драги мой Сам,
Не мога да се въздържа от това припряно послание. Вчера след доста добър обяд се разхождах и зяпах из „Барнс енд Ноубъл“ в Гринич Вилидж. Колко чист и просторен е кварталът сега! Представи си какво вълнение изпитах, когато видях една сериозна купчинка от „Мемоари на слушателя“ от Самсън Йънг. Естествено, взех един екземпляр. Рядко съм изпитвал подобно удоволствие срещу цена от само деветдесет и осем цента.“
Закрачих из стаята с треперещи крака. Заскубах си косата. Но каква ти коса при мен? Позвъних в „Хандикрафт Прес“. На нищо щях да го направя онзи Стив Стълтифър. Никакъв отговор. И нищо чудно, там беше три през нощта. „Безсилните кълчения на прозата ти – продължава Марк Аспри – ѝ придават болезнено очарование. Но как ти хрумна, че някой иска да чува за разни грохнали стари евреи? И все пак се възхищавам на дързостта ти. Автобиографията по дефиниция е история на успеха. Но когато недорасло безличие грабне писалката си, за да убие дългите вечери, то тогава поне за нахалството си заслужава най-висока оценка. При това дължим на горките книжарници пълната си подкрепа.“
Разбира се, знаех, че продажбите на книгата ми са скромни. Но това е подъл удар под кръста. А и критиките бяха добри. И двете. При това беше отпечатана в толкова малък тираж, все пак не може да не са продали нито една.
„Трябва да се насочиш към художествена литература и радостите от неограничаваната фантазия. Беше ми доста натоварено в Лондон покрай срещи със стари и нови приятели, а пък и сключвах договор за книга – вероятно си чел в пресата за това. Май си прекарал цялата седмица на „Хийтроу“. Как така не се уговорихме да се видим там? Можеше да ме черпиш едно чайче. Или пък аз можех да те вмъкна в салона за пътуващи с „Конкорд“.
Искрено твой,
Марк
П. П. В старанието си да ти доставя развлечение оставих ти на нощното шкафче една от любимите си книги – „Пиратски води“ от Мариус Апълби. Ето на това му казвам „добра проза“.“
Самочувствието ми отива на кино. Усещам го как ме напуска. Дори го чувам – втурва се през вратата и изфучава по улицата. До тази сутрин отношението ми към моя проект беше, както се казва, на кантар. През половината време си репетирах наум речта при връчване на наградата „Пулицър“. През другата половина кроях самозапалване с книгата в ръцете ми.
Нека заявя съвсем трезво, че не смятам книгата си достойна за „Пулицър“. Макар че журито по награждаването може да е на друго мнение, ако научи, че е истинска история.
Боже мой, току-що ми хрумна: хората ще повярват, че съм седнал и съм измислил всичко това.
Засега се ограничавам до дребни грижи. Ходя там, където дори аз се чувствам авторитетен и богоподобен.
Новият ми проект: уча Ким Талънт да пълзи. Аз съм нейният треньор по пълзене. Никак не е лесно в апартамента на Кийт с размери на кибритена кутийка. Изчаквам Кат да заспи или излизам навън сред алкохолизирани домакини и самотни майки на транквиланти. Като сме вкъщи, изтиквам креслото в коридора, постилам хавлиена кърпа на пода и настанявам Ким в средата ѝ. Разпръсвам дрънкалки и приканващи играчки на известно разстояние. Облечен в спортен екип и с маратонки (снабден с хронометър и стероиди), стоя на тъч линията и я насърчавам. Давай, Ким. Можеш, бебче. Хайде, пълзи!
С тихичко ръмжене и пъшкане, с върховно търпение и решимост тя покрива сантиметър след сантиметър. Изражението ѝ е скромно героично. Напряга раменца, приготвя се и... какво става? Тръгва назад. И не стига кой знае колко далеч. Колко прилича на живота. И на писането. При толкова усилия резултатът е един малък минус. Започва да се мръщи, идеята вече не ѝ харесва, а никой не я е предупредил. Накрая се разплаква.
След малко гушкане, утешаване и няколко глътки сокче е готова да се пробва пак. Пускам я на хавлиената кърпа сред играчките. В съседната стая майката си почива. А аз уча Ким да пълзи.
Кат вече не ми позволява да ѝ сменям памперса. Питам се защо. Може да са някакви ирландски поверия, свързани с приближаването на първия рожден ден. Все ми се струва, че виждам синини и драскотини през процепите на гащеризончето ѝ.