Вчера, докато стоях на рампата пред апартамента и ровех за ключа си, надникнах през прозореца. Кийт беше до масата с вестника си. Кат – пред мивката. Ким беше на пода в бебешкото си бънджи. Само дето не подскачаше. Но и не спеше. Приведената главица, отпуснатите раменца... Хрумна ми ужасна мисъл. На Ким ѝ липсваше същото онова, от което бяха лишени Кат и Кийт – живец.
Дано само си го въобразявам. Следя за болки, но не съм ги почувствал засега. Слизард е удивен, че още ги няма.
Имам нагласата за болка. Очите ми имат нагласа за болка.
Владимир Набоков е бил шампион в безсъниците. Според него това е най-добрата категоризация на хората – разделянето им по признака дали спят, или не спят. Има велико изречение в „Прозрачни неща“, един от най-тъжните англоезични романи: „Нощта винаги е великан, ала този беше особено зъл“42.
Как ли е успявал Набоков да срази гиганта? Аз обикалям наоколо. Пиша. Кърша ръце. Но в моя случай безсънието има едно предимство на своя страна. По-добро е от сънуването.
Един бог знае защо, но започнах да чета „Пиратски води“. Пътешествия. Борнео. Красивият Мариус Апълби и великолепната фотографка, пратена с него – Корнелия Константин. Книгата е пълен боклук. Но пък има приключения, любовна интрига и трябва да си призная, че ме увлече.
42 Превод: Иглика Василева. – Б. р.
Един момент. Откъде знаеше Аспри, че съм отвисял на „Хийтроу“? Нямам спомен да съм го казвал на Инкарнасион (с която той поддържа постоянен зловещ контакт). На Инкарнасион надали изобщо съм казвал нещо повече от „Сериозно?“ и „А стига бе!“.
И кой остава тогава? Прозренията винаги ми идват със закъснение, макар че „прозрения“ е силно казано. Тъкмо преди малко седях на бюрото му в съседната стая и забелязах, че дреболиите върху зелената кожа на плота са подредени по друг начин. Представих си Аспри, седнал тук с неговата префърцунена писалка и с калкулатор. Небрежно пробвах заключеното чекмедже. Отвори се леко и безотказно.
Бележки, писма, картички. Снимки.
Е, вече няма належаща нужда за молба към Никола да ми покаже как изглежда гола. Но май все пак ще ѝ отправя молбата.
– Колко очарователно – подхвърли Никола. – А имахте ли си двамата прякори на животинчета?
– Имай предвид, че бях голям сладур, преди да започне всичко това – отбелязах.
– Нека отгатна. Ти си бил Татко Мечок, а тя е била малкото ти мече.
– Нищо не казвам.
– Похапване от подноси. Затоплени пантофи.
– Аз се занимавах с коректури. Тя четеше ръкописи. Щастие.
– И тя винаги ли изпълняваше каквото каже Татко Мечок?
– Нищо подобно. Всъщност тя държеше юздите в ръцете си. Наричах нея и Пейдж „Сестрите Хитлер“. Пейдж беше същата мъжкарана. Вечно кървяха от някаква ожесточена схватка. Като теб и МА.
– Схващам картинката. Ти си бил добродушкото, а тя командаджийката. Как изглеждаше?
Извадих от портфейла си снимка на Миси отпреди осем години.
– Ммм, не е зле – коментира тя. – Но надали сте се осмелявали да се щипете един друг, недай боже да се събудите и да зърнете какво представлява двайсети век.
Не можах да устоя. Извадих втората снимка и я приближих към лицето си.
– Какъв фотоапарат използваше Марк Аспри? С режим на забавено снимане? Или бяхте наели трето лице за снимките?
Никола забави отговора си, който гласеше, изречен много тихо:
– С режим на забавено снимане.
– Тук спане не е имало – заключих. – Много щипане е паднало, били сте съвършено будни.
Тя трепна, когато хвърлих снимката в скута ѝ. Изправи гръб и каза:
– Едва ли двамата с Миси сте опитвали подобни неща.
– Всъщност веднъж пробвахме малко пошляпване. Болеше. За ръката ми говоря. Дори изохках.
– Разбирам, че изглежда твърде грозно – промълви тя и започна да къса снимката с дългите си пръсти. – Но той това харесваше. А човек би сторил какво ли не за...
– Да, спомена, че си била „оглупяла“ по него.
– По един истински творец.
– О, стига, та той пише помии.
– Категорично не съм съгласна. В работата му има чистота, която напомня Толстой.
– Толстой?!
Това просто не можех да го понеса. Типично за света. Същински фундаментализъм. Планетата се беше побъркала. Истината беше без значение.
Взех си палтото и попитах:
– Видя ли се с него, като беше тук?
Тя не отговори.
– Между вас двамата е приключено, нали?
– Някои неща никога не приключват.