След няколко минути блъскане по игралния автомат Кийт го остави на мира и поведе Гай обратно към питиетата им. Разположи се удобно с гръб към бара, опрял лакти на него.
– Да – потвърди Гай, леко поуспокоен. – Тя е дори наивна в някои отношения.
– Не съм учуден.
– Почти сякаш не е от този свят.
– Взе ми думите от устата.
– Така си е. – Гай видимо се разведри, появи се дори наченка на усмивка.
– Тя не е... – Ъгълът, под който Кийт се бе наклонил, позволи поглед към чатала му. Трескаво прехвърляше пискюлчетата около ципа си с чистите си пръсти. За миг по лицето му пробяга сянка от наслада или приятен спомен, но той бързо възприе сериозно изражение. – Не е еблива дърта пачавра като разни други.
Вече навън Гай се добра до улична лампа и постоя за момент до нея, притиснал чело към влажната ръждива повърхност. Постоянно се връщаше назад във времето... не, съзнанието му по своя воля прескачаше натам. Той не спираше да мисли за първото си посещение в апартамента ѝ. Кийт слизаше по стълбите – „Здрасти, приятел“, – а Никола се мотаеше (или съвземаше) в спалнята си; после се появи (той мерна през вратата омачканите чаршафи), като вървеше с мъка и приведена със зачервено лице – „Толкова е горещо“. Имаше подутина или синина на слепоочието си, сякаш в буйната си страст бяха...
– О, боже мой – усети се Гай, че прошепва с неразбираща усмивка на устните си. – Що за противна мисъл. Не може да бъде. Такова нещо е невъзможно.
Продължи напред, но скоро пак спря, след малко – отново, и всеки път с притиснати към клепачите си пръсти.
И така, Гай се отправи към дома си под ниското слънце. По някакъв свръхестествен начин то бе възприело нова траектория, която непрестанно се снижаваше. В гръб вероятно изглеждам точно както се чувствам: силует, залитащ заслепен във фотосферата на кехлибареножълта звезда... И също както слънцето изтръгва омара от затоплящата се земя, така и насъбраните градоносни облаци в съзнанието на Гай отстъпваха място на сребристи проблясъци и дори на участъци лазурно небе, докато продължаваше да върви. Единственото доказателство бе лицето на Кийт. Лицето на Кийт Талънт на стълбите (награбил чантите си с инструменти). Непогрешимият израз на развратна похот, при това похот, срещнала насърчение. Но погледнато под друг ъгъл, въпреки наличието на добри черти у него и отсъствието на реална вина, Кийт беше и си оставаше сладострастник и женкар. Нищо чудно да си бе намерил дупчица или процеп и да я е наблюдавал, докато е била в банята или в спалнята. Нищо чудно да ѝ крадеше бельото или поне да ровеше из него: лесно можеше да си представи Кийт, заврял глава в коша за пране. А нищо чудно и да бе намерил начин да се възползва от нейната невинност с някакво дребно действие, незначещо нищо за нея, но съществено за него. Строителните работници и водопроводчиците винаги успяват да предизвикат уж случаен физически контакт с жените. Хоуп също се беше оплаквала от това. Може да я е накарал да се наведе, за да погледне някоя тръба. Дори аз не можах да избегна поглед към гърдите ѝ онзи следобед. Толкова мургави. Толкова сближени. Или пък я е подвел да се качи на стълба. Докато се е протягала към стъклената капандура или каквото е било там, любувал се е на задничето ѝ в бели гащички, с напрегнати мускули, а тя, милата, е била в пълно неведение...
Когато Гай вече стигна до предния двор на къщата си, пубертетският хаос на мислите му вече го бе направил негоден да се прибере. Не беше в приемлива форма. Сви настрани, привел глава, и се отдалечи, като закопча всичките три копчета на дългото си сако от туид. Бързото подтичване по Ладброук Гроув и петминутните възпоминания за Пепси Хулихън не свършиха работа. Накрая пак се върна пред входната си врата, затегна здраво колана си и се шмугна право в тоалетната под стълбите. Чуваше наблизо женски гласове, заглушени от шума на течаща вода.
– Е, как е нашият камериер? – попита Лизибу, която доскоро беше плакала, а сега ядеше.
– Какъв ти камериер? – изрече презрително Хоуп. – Вярно, старае се, но вечно всичко обърква. Носи ми чай със захар. И кафе с мляко, моля ти се. Мразя мляко.
– Какво мислиш, че става?
– С камериера ли? Имам две теории. Или е превъртял. Знаеш, че винаги е налице такава възможност.
– Или?
– Или умира.
– Не ми се вярва да умира – отсече Лизибу.
– И на мен не ми се вярва – призна Хоуп. – Разбира се, има и трета възможност: влюбен е.
– Камериерът?
– Както беше влюбен в теб.
– Никога не е бил влюбен в мен.
– Беше, разбира се. Заварих го да се сополиви над рокличката ти, не помниш ли?
– Каква рокличка?