– Балетната, с воланите. Синята.
– Не беше синя.
– Напротив.
– Беше бяла.
– Не е вярно.
Големите крака на Гай затрополиха по стълбите. Хоуп се залови да разчиства масата. Лизибу продължи да гризе овесени бисквитки.
– Здравейте – каза той.
– Здравей – отвърна Лизибу.
– Днес не се ли сби с някого? – осведоми се Хоуп. – Показа ли на Лизибу насиненото си око?
– Леле! – възкликна Лизибу.
– Синината се разнася вече – смънка Гай.
– Да, сега изглежда просто сякаш някой е изплюл развалена стрида в лицето ти – отбеляза съпругата му.
– Хоуп! – възмути се Лизибу.
– Къде е Мармадюк?
– Някъде навън с Тери.
Тери се беше върнал, вече със заплата на рокзвезда. И сега беше решил, че ще е по-лесно или поне по-практично да помъкне нанякъде Мармадюк. Хоуп бе разрешила, стига Мармадюк да не оставаше на открито за повече от трийсет минути, в краен случай четиресет и пет. Бяха престанали да питат къде го води Тери. В Музея на играчките. В някоя билярдна зала. Така или иначе, Мармадюк щеше да се върне скоро.
– Ял ли си? – попита Лизибу с пълна уста.
– Да. Не. Не съм гладен. Чувствам се малко замаян, ще ида да си полегна.
И големите крака отново поеха нагоре по стълбите.
Сестрите останаха мълчаливи за известно време.
– Превъртял е – заяви Лизибу.
– Умира – отсече Хоуп.
Ето как Кийт беше обобщил победата си в пъб „Джордж Уошингтън“ на Ингланд Лейн.
– Като ударим чертата – неведнъж бе повторил Кийт, с гръб към бара в „Черния кръст“ и облегнат на него, като обхващаше с поглед Дийн, Норвис, Богдан, Гадняра, Къртли, Нетариус, Шекспир, Збиг Едно, – твърде старият ми противник не намери адекватен отговор за моя безгрешен мерник.
В действителност противникът му не бе намерил адекватен отговор на пошепнатите подигравки и закани, с които Кийт го беше обсипвал при всяка паднала му възможност. Това беше спорна тактика и Кийт винаги бе проявявал неохота да я приложи: казваш на опонента, че ще му откъснеш ухото и ще го натикаш в дупката, после заставаш на чертата, издишайки огън от ноздрите, губиш концентрация и стореното рикошира в теб. Цялото начинание губи смисъла си. Но когато Кийт зърна Мартин Пърмейн, петдесет и пет годишния бивш шампион на графството, с неговите изпъкнали очи, кротката му усмивка и телосложение на селския идиот (да не говорим за медалите от турнири по дартс, накичени по гърдите му), реши да пробва тази крайна мярка. Макар Мартин Пърмейн да не показа никаква реакция на водопада от обиди – хапчета с хормони, операции на простатата, проходилки, слухови апарати, цените на ковчезите бяха някои от темите, към които прибегна Кийт, – представянето му очевидно пострада под въздействието им. Не успя да хвърля с реалния си потенциал. Когато Кийт отиде да му предложи утешение след мача, възрастният играч просто се намръщи и отбеляза, че стиловете в дартс явно са прогресирали от младежките му години насам, и съвсем млъкна, когато Кийт си позволи да го потупа по гърба.
Все едно. Всичко това беше в миналото. Сега Кийт гледаше напред към бъдещето, към големия решителен мач.
Той се бе отдал на своя спорт. Дартс беше в кръвта му (единственото наследство от баща му, ако не се брояха торбичката за стрелички и запалката „Ронсън“).
Когато не тренираше (с кратки прекъсвания за чашка-две „порно“ и за пушене с размисъл, защото имаше и пушене без размисъл и то беше по-честото), Кийт четеше своята библия за дартс: „Овладейте дисциплината дартс“.
„Ако опонентът ти направи лошо мятане, накажи го, извлечи полза, досмачкай го, докато е паднал, набери максимума точки. Направиш ли го, няма начин той да се съвземе.“
Да, мислеше си Кийт. Извлечи полза.
„Никога не разпитвай за опонент. Играеш с мишената, не с човека.“
Никога не разпитвай за опонент. Играеш с мишената, не с човека, повтаряше си Кийт.
„Казват, че първите преселници играели дартс, когато през 1620 година плавали на кораба „Мейфлауър“ към Америка.“
1620! – възкликваше наум Кийт.
„Един бог знае как им се е удавало на този малък плавателен съд, подхвърлян от вълните на Атлантическия океан. Говори се, че и в двора на крал Артур също играели разновидност на дартс.“
– Историческо наследство – мърмореше си Кийт.
Впуснал се във фриволни фантазии, Кийт видя себе си като ключова фигура в двора на крал Артур, първоначално славен за изкусната си игра, впоследствие прочул се с мръсните си шегички, способността да носи на ейл, неукротимото си женкарство. Чак до крал Кийт не би могъл да го докара, но можеше евентуално да е сър Кийт. Столове с високи облегалки, сюрия кучета по модел на Клайв край огъня. Ако си препил, може и там да си останеш да спиш. Някога е бил просто селянче с обикновен произход. Пял е, за да си изкара вечерята. И ето че се появява прекрасната дама с носна кърпичка и ветрило, с вълнуваща се гръд, хваща го за ръката и го повежда към голямата кула... Момичето от улицата без изход правеше възможно всичко това. И ето че в своя прашасал гараж, поставил палеца на десния си крак досами тебеширената черта, теглена точно на определеното разстояние от мишената (два метра и трийсет и седем сантиметра), стиснал в ръка стреличка, Кийт осъзна, че по бузите му текат сълзи. С благодарност и въодушевление той вдигна цигарата до устните си и капнала сълза – като един вид символ на неговата точност в дартс – уцели огънчето ѝ. Кийт все пак успя да я спаси от угасване, като дръпна силно няколко пъти.