– Кийт?
Мъжът замръзна пред отворената врата.
– Ако ѝ приготвя шишето, би ли я нахранил, като се върнеш?
Раменете под сребристото кожено яке на Кийт се сковаха и трепнаха два пъти.
– Не ми задавай въпроси – процеди, – ако не искаш да чуваш лъжи.
На улицата Клайв прояви покорно сътрудничество, когато Кийт го повика на предната пътническа седалка на своя кавалиър. Явно нямаше да вървят, не и тази вечер. Кучето вече предусещаше влажния допир на мокета в любимия пъб, местенцето му в ъгъла до масата, от което се носеха разнообразни аромати, но предимно на собствените му археологични отлагания, на безброй лиги, наслоени през кучешките му дни. Преди да стигнат дотам, на Клайв щеше да се наложи да се примири с десет-петнайсетминутно чакане сам на предната седалка. Но той можеше да го изтърпи.
Колата, и тя досущ като куче, припкаше по неосветените улици, насочила жълти очи по посока на дома на Триш Шърт.
Докато Кийт шофираше, Гай вземаше душ. Разпенената струя течеше по главата му, по безличния му задник, а големите му стъпала се плискаха в плитката локвичка, завихряща се към канала. Силите на Кориолис я карат да се завихря така. В Южното полукълбо се върти в другата посока, по часовниковата стрелка, а на екватора изобщо не се върти. Гай погледна надолу през водната буря, през оформилите се в нея призми: да, културистът се беше завърнал. Като Тери. Беше щръкнал, оживял и обнадежден. Кротушкото надигаше глава. Струваше му се, че поддържа това състояние на възбуденост от близо цял месец. И беше все същата възбуденост, не серия от нови. В това отношение наподобяваше кризите и писъците на Мармадюк, които по същество можеха да се приемат за една безкрайно продължаваща криза и писък: траеше вече двайсет месеца от самия ден на раждането му. Възбудеността и бесните кризи говореха еднакво красноречиво за загадъчна болка. Ето, и сега го болеше. Мармадюк също го болеше (как пронизително пищеше само в този момент). Болеше силно и непрестанно. В последните дни болката се разпростираше от слабините към скротума, към гръбнака, към вътрешностите. Затрупан от пари, здраве и грижи, Гай никога не бе имал кой знае колко вземане-даване с болката. Освен онова ударено око: милото юмруче бе замахнало по чист инстинкт. Как изобщо бе могла болката да открие път към него? Той я приветстваше и ценеше. Беше като болка в сърцето, в гърлото – беше любов, беше живот. Той не искаше да я прогонва или омилостивява.
А сега болката се полюляваше насреща му като празен трамплин за скокове във вода, докато той излезе изпод душа, потъна в пухкавите облаци на турската хавлиена кърпа, а после облече грижливо болката в бели памучни шорти. Търсеше начин да се измъкне от дома си, да се откъсне от късия повод, да се плъзне покрай стената от презрение – презрението на съпругата му, не удвоено, а увеличено на квадрат, дори на куб от присъствието на сестра ѝ, похапваща мълчаливо.
– Млякото топли ли се? – попита Хоуп.
Ако отместеше поглед само на една четвърт от градуса, и сама би могла да види, че шишето на Мармадюк, разположено като ракета на стартовата площадка, се подгрява в стерилизатора. Но така подчертаваше по-високата степен на своята отговорност (тя отмерваше дозите на лекарствата); по същия начин неврохирург би могъл да нареди на чистачката да изстиска мопа си.
– Да – отвърна Гай. – Млякото се топли.
Когато се озова на външните стълби, къщата с двойна фасада го изгледа надменно от горе надолу – този шедьовър, този изобилен арсенал на негативната ентропия. Наоколо се наслагваше напрежение във фунтове на квадратен инч.
Никола Сикс тъкмо беше измъкнала Енола Гей от Фу Куок и описваше прехвърлянето ѝ с ферибот в Кампот, когато Гай внезапно каза:
– Като че напоследък доста често се виждаш с Кийт.
– Да, постоянно се отбива.
– За бойлера и прочие.
– За бойлера. И за тръбите – отвърна Никола (която беше още по-невежа в тези неща и от самия Кийт).
– Ти някога... той кара ли те да се качваш на преносими стълби или нещо от този род?
Гай разкръстоса и отново кръстоса крака. Съзнаваше, че се поддава на неразумна превъзбуда. Но среща с Никола във вечерен час беше нещо ново и различно (а парите в Сити се движеха по неведоми пътища и Гай усещаше, че времето е малко, много малко). Слънцето върши много неща, но е твърде заето, че да изтъква и разкрасява човешките същества със светлината си. Други човешки същества го правят със своята светлина. Гай не си го формулира чак така смислено, но човешката светлина придаваше на Никола излъчване на житейска опитност: тънката фина кожа по хлътнатините около челюстта и под скулите; тъмната широка уста. Намекващите за прелюбодеяние сенки в апартамента ѝ, гънките на сребристосивата кашмирена рокля, проблясването на краката ѝ. В единайсет часа вечерта – в нейния дом – любовта не изглеждаше като алегория.