След като Гай си тръгна, се обади Кийт. Беше малко неприлично от негова страна да звъни в толкова късен час. Но искал да види още едно филмче от онези. Бил непоправим, и толкоз. А след вечерта, която бе прекарала (тази уморителна игра! тази обилна храна!), какво лошо имаше да се позабавлява малко?
Никола си сипа още бренди. Издаде грозен кикот. После отиде в будоара си, като отнесе там бутилката и чашата си.
И ти да видиш, наистина беше в настроение. Кийт обичаше да е облечена в ефирни дрешки. Побърквала го с тях. Ето една закачлива дрешка. Мръсникът щеше да се зарадва, но всъщност всички те бяха досущ като момченца, когато те видеха оскъдно облечена. (И обожават острите обувки.) Банкнотите, които Гай ѝ даде, щяха да бъдат пръснати по прелестни оскъдни костюмчета и най-фино бельо. Заради него! Заради Кийт!
Тя разкопча роклята си и я съблече. Разпусна косата си. Отново грозен кикот.
Гай паркира на Лансдаун Кресънт и остана да седи в колата в очакване болката да си иде. Седемдесет и пет минути по-късно още беше там. Но и болката също още беше там. С по-широко разтегнати устни, отколкото някога му се бе случвало, той се плъзна на седалката и излезе в нощта.
Голямата къща, от която струеше мрак, сякаш заплува насреща му. Огледа фасадата ѝ: нямаше страховити жълти квадрати, говорещи за спешен случай или бдение. Възможно ли бе завръщането му да съвпадаше с кратката и измъчена дрямка на Мармадюк в малките часове? Входната врата го пропусна. Скърцането на кокалите ѝ отекна шумно в антрето. С безразсъдна бързина той изтича на пръсти до стълбите към кухнята.
Под ярката като в операционна зала светлина, заобиколен от миялни, перални, сушилки и купчини с памперси, Гай инспектира вида си без съчувствие, строго като армейски лекар. Лицето му изглеждаше променено – хлътнало, изпито, бледо, – неговото оглупяло от любов лице, ужасено от яркото си отражение в огледалото. Сред безбройните талкове и мехлеми на Мармадюк нямаше нищо за неговата болежка.
Когато излезе от миялното помещение в кухнята, прониза го страх: фигура по нощница в зейнала бяла светлина. Не беше Хоуп, а Лизибу. Тършуваше из хладилника.
– Мармадюк кротува ли? – попита я.
– Аха. От цели десет минути вече.
Той си припомни единствената им прегръдка, онази, за която Хоуп не знаеше – в банята в Италия с вече не много малката малка сестричка, поласкана и задъхана от това повишаване на статуса ѝ. Колко по-голяма и различна беше сега. Горката Лизибу.
– Лека нощ.
Тя сдъвка и преглътна, после отвърна:
– Лека нощ.
Гай се прокрадна нагоре по стълбите и безшумно се съблече в стаята за гости. Мина гол на пръсти по коридора. Ала когато се опитваш да си тих, всичко наоколо си умира да е шумно. Вратата проскърца на пантите си, прошумоля при допира си с килима. Хоуп лежеше в тъмното, извита като буква „ес“, или „зет“, или като въпросителен знак.
Когато Кийт се прибра през нощта... Опа, леко... Къде беше ключът за лампата? Не беше разумно да ги обърне онези последни чашки „порно“. Същото важеше и за посещението при Триш Шърт. Но Ник каза, че мъжът трябвало да угажда на желанията си. На никого не пречело. Нормално било. Мъжът бил ловец...
Затръшна входната врата зад себе си. Застана пред мивката и се нагълта с топла вода. Почувства се по-добре. После падна. А след това в този ред оригна жена си, изведе бебето навън да се изпишка и изчука кучето.
Трябва да ида до Лондонските поля, преди да е станало твърде късно.
Ако затворя очи, а дори и да ги държа отворени, виждам ширналия се парк и склона към железопътната линия. Зеленината е тропическа и безукорна, небето – кристалносиньо и безукорно. Целият пейзаж прилича на илюстрация в детска книжка. Ей го там в колата му Пощальона Пат. Пощальона Пат с неговия черно-бял котарак. Гледка извън историята. Викарии, стари моми, пазачи, градинари, вдовици тъй стари и толкова отдавна овдовели, че са се върнали към състояние на девственост. Единственото безспорно доказателство за секс са децата, а другото (не чак толкова безспорно) са далечните хълмове, заоблени като женски гърди.
Има поточе, лесно за прескачане, оразмерено като за петгодишни момченца, за мен и брат ми. Дейвид! Сам! О, момчета, толкова сте умиляващи и загадъчни. Как само напрягате слаби телца в желанието си да срещнете предизвикателство. Колко сте запленени от войната. Внимавайте! О, момчета, защо трябва да правите това?