Представям си как като по чудо ще се разшири обиколката на Миси Хартър. Хрумва ми откачената идея, че ако можехме да купуваме бебета от магазини или да ходим да ги гледаме по зоологически градини и тематични паркове, ако те не растяха, а си оставаха все петнайсетмесечни в продължение на шест или седем години, все така щяхме да проявяваме интерес, да ходим да ги гледаме, а може би бихме си купили едно-две, за да ги държим под масата за пинг-понг или в мазето и да ги изваждаме, за да ги показваме на приятели.
С всеки ден слънцето все повече се снижава в небето.
Болката все още не е дошла. Слизард е смаян. Но продължавам да усещам онова стронциево парене в глезените. Пътищата ми изглеждат по-дълги, склоновете – по-стръмни. Използвам колата.
Улиците, трафикът. Знаем, че трафикът отразява темперамента на големите столици (тук се обръщам към своята космополитност): неусмихващата се триумфалност на Париж, яростта и отчаянието на стария Ню Йорк, Рим – дръзка гоненица на котка и мишка, убийствената занемареност на Кайро, нафуканата дълговечност на Лос Анджелис, промишлената задръстеност на Бомбай или Делхи, където четири пъти на ден колите опасват града с плътни окови. Но тук, в Лондон – просто не го разбирам.
Обожават двойното паркиране. Умират си за него. Това е истинска любов, обитаваща вечно в месец май. Паркират посред проклетата улица. Завих по Ол Сейнтс Роуд – той вече не е улица, а паркинг. Светофарите служат само за украса – като коледни лампички са. На кръстовището ти свети червено, но ти все пак пъплиш напред в колоната. Може да ти хрумне да отскочиш да си свършиш някоя работа междувременно. Защо ли? А защо не? Всички други го правят. След петсекунден размисъл ме осенява, че след като всеки го прави, никой доникъде не стига. А го прави всеки, защото всички други го правят. И май никой не възразява. На кръстовище пиян младеж слиза от вана си и се затътря в близкия пъб, а околните коли са невъзмутими. Побутват се, при това без гняв, а с някаква интимност на допира между метал и ръжда и доникъде не стигат.
Така беше преди, кажи-речи, десет години. Пак така беше преди, кажи-речи, десет дни. Ала сега, в последният малък отрязък от време, всичко се промени. Преминахме от чистилището в истинския ад. И внезапно всички са възмутени и недоволни. Дори нежният пол. И след като пълнички майки крещят и надвикват вързаните си с колани дечурлига, след като възрастни дами в антични коли изригват отровни слова и блъскат с малките си, покрити със старчески петна юмручета по клаксона, какво да кажем за реакцията на мъжете? Четири пъти в последните няколко дни ми се случи да седя блокиран в колата под ниското слънце без изход наникъде, докато подпийнали типове си изясняваха какво може да стори по-якият автомобил с по-крехкия, калникът с нечие лице, дланта с нечий крак. Трафикът е турнир на човешките желания. Ала напоследък нещо не е наред с трафика. Нещо не е наред с човешките желания.
Не го разбирам. Не, разбирам го! Внезапно съм го проумял, макар да няма реална причина някой друг да го стори. В трафика поглъщаме времето на другите, живота им. Изразходваме взаимно живота си.
Сутрешните плувания на Корнелия са се превърнали в ритуал. Мариус стои на палубата с опрени на кръста бронзови ръце и вече открито ѝ се възхищава. Гърдите ѝ са...
Пакет, донесен от униформен куриер. Очаквах с много малко ентусиазъм лекарството, обещано от Слизард. Ала тази пратка беше от „Хорниг Ултрасон“.
Съдържа първите глави на ръкописа ми. И резюмето. И чек. Парите за опцията. Не знам как го е постигнала. Но това...
Давам си сметка, че изкуството може да носи наслада, а любовта – още повече. Какво разнежване предизвикват признание и прошка в погледа, какво удовлетворение буди отзивчивата ръка с допира си, благополучно решеният проблем ум–тяло. Ала това, това (парите трептят в пръстите ми), това е истинско ликуващо щастие.
Радостта ми бе тъй буйна, че в първия момент не забелязах появата на болката.
Ето че и тръбите затрещяха в неорганична агония.
Господи, целият апартамент се тресе.
Ще престане ли някога?
Недейте сега. Но кога? Кога има добър момент – за гърмящите тръби, за болката? Такъв не настъпва никога.
Глава 17. Школата на Купидон
– Соковете на любовта. Неукротимата страст. Земята се разлюлява.
– Здравей, Кийт. Как си?
– Тя се отдава напълно и изцяло. На върха на блаженството са. Поза „задна прашка“.
– Как я караш?
– Взаимно плътско удоволствие. Важно е да има достатъчно дълга увертюра. Закръглена, но стегната фигура. Секс между зрели хора по взаимно съгласие.