Когато беше с нея, Гай изпитваше безрезервно и пълно доверие. Макар че целувките на Никола понякога го шокираха – с тяхната влажност, дълбоко проникване, жадност, – задръжките ѝ за всичко останало бяха непреодолими, впечатляващо непреклонни. Цялото ѝ тяло се стягаше и заключваше, щом ръката му навлезеше в силовото поле, окръжаващо гърдите ѝ, бедрата ѝ, съблазнителния ѝ корем. Надлежно предпазлив заради нейната чувствителност (и заради двете мощни крошета, понесени наскоро), Гай се чувстваше плах и девствен едва ли не колкото самата Никола. И за двамата бе облекчение да са на други места, където нищо не можеше да се случи. Понякога следобед посещаваха слабо известни музеи или ходеха на кино. Разхождаха се, за да се възползват от ясното време. Гай обожаваше да върви пеша, Никола казваше, че и на нея ѝ харесва. Колкото по-далеч отидеха, по-добре: Гай с големите му мокри обувки, Никола с тъмнозелените ѝ ботуши и напъханите в тях сини дънки с кръпки. Държаха се за ръце и ги размахваха в унисон. На север от Барнет бяха открили гора, в която и двамата се влюбиха. Приглушеното шумолене на листата, задържалите влага дървета. Разбира се, имаше малки лудории. Тя събаряше шапката му в локва, после тичаше и се криеше. Гай хукваше след нея. Веднъж тя написа „Обичам те“ с пръчка в лигавата кал на пресъхнал поток. Имаше и сладостни целувки под клоните на дърветата. Покрай тях се стрелваха птици, но никога не видяха животни, нито дори катерица или заек; само причудливите изображения на фавни, рисувани от светлината. Никола казваше, че тези моменти далеч от града с усещането за надвиснала катастрофа, което той внушаваше, са ѝ безкрайно скъпи на сърцето.
Когато се връщаха в апартамента ѝ, тя поднасяше чай върху табла, обикновено с бисквити. Известно време предпазливо се целуваха, седнали на канапето в дневната. Но щом дойдеше време той да си върви и целувките на стълбищната площадка се превърнеха в целувки за сбогуване, тя ставаше невъздържана и се извиваше с копнеж в обятията му. По-дребна и на този етап вече без обувки, Никола сякаш се катереше и се впиваше в него. Гай си тръгваше, запазил отпечатъка на тялото ѝ върху своето. А по-надолу всеки мускул помнеше гънките и извивките на мъчителната ѝ сърцевина. Обещаваше му, че скоро ще стане по-смела.
– Скоро ще стана по-смела – шепнеше страстно в ухото му.
И все пак той се броеше за щастливец, ако се случеше да влезе или излезе, без да се натъкне на Кийт. Докато Гай слизаше по стълбите приведен, задъхан, зареден с електричество, Кийт пъхтеше нагоре по тях. Друг път, щом Гай натиснеше звънеца за домофона, лично Кийт му отваряше външната врата, отнесен, надут и самодоволен. Веднъж се случи и на влизане, и на излизане – сякаш Кийт любезно опразваше място, което по право се полагаше на него. Със сигурност имаше и други визити. Понякога Гай просто се шляеше, като нямаше какво да прави, и по навик се навърташе около улицата без изход. Веднъж видя как Кийт измъкна от своя кавалиър ученическа чанта и друга с инструменти, преди да се отправи към дома ѝ. Друг път – и тогава се получи малко или много случайно – фолксвагенът на Гай попадна в задръстване близо до съдбоносната пресечка и причината се оказа Кийт, който с риск за себе си и околните излизаше на заден ход на главен път. Само след минути Кийт го задмина, докато говореше важно по новия си монтиран в колата телефон.
В ранните утринни часове Гай лежеше до своята спяща съпруга (чийто образ вече бе напълно изкривен в съзнанието му под тежестта на онова, което тя не знаеше) и пред очите му се нижеха нелепи картини, главен участник в които беше Кийт.
А и векът бе тъй близо до края си. Бедата беше, че... Не. Гай не се осмеляваше и да помисли за това. Пусната на свобода, мисълта му би представлявала нещо подобно: човек можеше да си представи момиче като Никола в края на деветнайсети, или на осемнайсети, или на друг някой век, но не и на двайсети, който държеше да остави своя отпечатък върху всички. Не и върху нея с нейния вид и излъчване.
– И тъй, какво правиш с Гай? – попита Кийт.
– А ти как мислиш? – отвърна Никола. – Дразня го и го побърквам от желание.
Кийт кимна бавно с искрена симпатия към нея. После се протегна.
– За твое сведение той е учил в университет. Само дето нищо не знае.
– Какъв парадокс, нали, Кийт?
– Буквално нищичко.
– Докато ти, Кийт, си студент в университета на живота, а?
– Всичко съм изучил на улицата по трудния начин. Докато той е роден сред охолство и привилегии. А не си е помръднал пръста за тях. За мен е направо невероятно. Сигурно си живее като в някакъв сън.