– Той ще се ужаси, ако разбере, че си научил – каза тя и втренчи изучаващ поглед в сгърченото лице на Гай. Слабостта, която регистрира за стотен път по него, изглеждаше предопределена, настанена там за конкретна цел, но много отдавна. – Естествено, притеснява се и жена му да не научи.
– Мисля, че наистина е по-добре да ми кажеш – заяви Гай.
Хубаво, след минутка, рече си тя. Още няколко подбрани двусмислици може би. Не, стига. Добре де, само още една.
– Какво значение има, че е само прост бачкатор? – подхвърли. А после изрече със спокойствието на мъченица. – Аз му преподавам.
– На Кийт? Не разбирам.
– Вярно, той не е особено грамотен, но желанието да се учи е налице. Ще се учудиш колко чести са такива случаи. Узнах го по време на работата си с лечебно четене.
– Кога започна всичко това?
– О, преди цяла вечност. – Тя се смръщи, сякаш се мъчеше да си спомни. – Дадох му „Брулени хълмове“. Нямах представа доколко сериозно се интересува, но той упорстваше. И сега водим обучението както трябва. Току-що започнахме с романтиците. Виж – тя вдигна в ръка томче с поезията на Кийтс.
– Никола, правил ли е той нещо с теб?
Дори тя самата остана неубедена от изражението си на сияйно недоумение.
– Моля?
– Опитвал ли се е да прави секс с теб?
По лицето ѝ бавно се изписа пълно изумление. Затули с ръка уста, а после я премести върху очите си.
Гай се изправи, отиде до нея и произнесе много категоричен монолог, като смътно си спомняше друг такъв, много подобен, държан с цел да разбие илюзии (кога? колко отдавна?). Обясни ѝ какво всъщност представлява Кийт и мъжете като него, как за тях жените са като парче месо, как си фантазират да ги подлагат на насилие и унижения. Как днес дори в кръчма, пълна със съмнителни типове, е разправял мръсни историйки за нея и името ѝ е било стъпкано в калта.
Никола вдигна глава към него. Беше се надвесил над нея в разкрачена стойка.
– О, нима има особено значение? – каза тя. – Те си вярват взаимно на лъжите, както вярват на телевизията... Какво е това?
– Кое?
Тя вдигна към него лице с възможно най-невинното си изражение, после отново сведе глава и посочи с пръст.
– Това.
– О, това...
– Да, какво е то?
– Какво е ли?
– Да.
– Няма как да не знаеш, все трябва да си чела...
– Да, но защо е толкова... изпъкнало?
– Не знам. От желание...
– Може ли да пипна? Като камък е. Не, по-скоро като онова, от което са направени мъртвите звезди. Онова, от което един напръстник тежи трилиони тонове.
– Неутроний.
– Точно така, неутроний. Ще ме разкървави ли?
– Не знам. Виждала си ги на коне и други животни.
– И това под него също е нещо важно, нали? Опа, прощавай. Колко интересно. При определени обстоятелства дали би могло жената да го поеме в устата си?
– Да.
– И да го смуче?
– Да.
– Сигурно идеята е да се смуче с всичка сила. Колко странно, че някой би пожелал такова нещо.
– Да.
– Макар че за мъжа може би е забавно. Как беше онзи стих от „Ламя“ на Кийтс? „Като че в школата на Купидон е учила в щастливи дни“. Това му е лошото на Кийтс, ужасно е вулгарен. Но би могъл да ме пратиш в школата на Купидон, та и аз да изуча някои фокуси.
Той си тръгна около час и половина по-късно.
Ухото му беше по-зле. Около три четвърти от лицето му бяха напълно изтръпнали. Това бе дело на Мармадюк. Но пък и здравото му ухо се бе радвало на голямо внимание от страна на устните и езика на Никола. Докато слизаше по стълбите, Гай осъзна, че е жертва на клинична глухота. Излязъл на открито, установи, че устните му са съвсем изпръхнали от целувки, а тези целувки бяха станали много настървени към края, особено при опипване на гърдите ѝ (което вече му бе позволено да прави, но само през дрехите).
Пресече улицата, сякаш възседнал капризен жребец. Бледият ездач. Под фантастично ясно вечерно небе. Вдигна очи нагоре. Луната без съмнение изглеждаше много по-близка, отколкото обикновено, но в тази близост имаше красота, а не просто блясък, какъвто може да има голо теме или готски шлем; изглеждаше не като маска и обвивка, а като тяло, притежаващо маса и обем, небесно тяло.
И точно тогава Гай видя мъртъв облак, застинал над близките покриви. Ужасна гледка. Какво диреше там, тъй самотен? Те винаги бяха изгубени, тези мъртви облаци, люшкаха се нестабилно и все търсеха не където трябва своите братя и сестри.
Гай бодро продължи напред. Светът никога не му се бе виждал толкова красив... Ярка звезда! Сега, освободил се от съмненията, можеше да се упреква най-сурово.
Наруга се, че е скот, че е свиня. Неговите мисли бяха все изтъкани от подозрения, а нейните – единствено от истина и красота.