– Ще си сваля всичките дрехи. – Наведе се към мен. – Нямаш ли усещането, че сме като някакви развратни братовчеди, дето всичко си показват? Нека ти направя признание. Имам срамен навик. Всеки ден ходя на едно гадно място и върша нещо гадно. Е, в някои дни пропускам. Но на следващия го правя два пъти. Ходя до тоалетната. Хайде, Сам, можеш да ми помогнеш да го преодолея. Сутрин след закуска ще ти се обаждам, а ти ще намираш начин да ме разубедиш.
– Никола – казах и се изправих. – Поне ми разправи за онези ужасии, които си правила на Аспри. Току-виж, това ме разведрило.
– Метнах тухла в предното стъкло на колата му. Голяма.
– Стига де, това е твърде банално.
– Няма да ти кажа.
– Защо?
– Защо ли? А ти как мислиш? Защото е прекалено болезнено.
Тя беше права в известен смисъл. Няма изразни средства за болката. Освен грозен език и ругатни. Ох, уф, бррр. Болката самӚ по себе си е изразно средство.
Комплектът обезболяващи дойде тъкмо навреме. Донесе го куриер в средата на следобеда, така че можах да се обадя на Слизард веднага.
– Красота – изграчих. – Като кутия с ликьори. Или химически набор.
Той знаеше, че етикетите ще ми харесат: що се отнася до класификация на болката, още сме в средните векове или в забавачката. Внезапно го попитах:
– Хюго, какво става? Имам предвид в глобален мащаб. Звънях на някои контакти във Вашингтон. Само вятър и мъгла. Къде е информацията? Как виждаш ти ситуацията?
– Сериозна е.
– В какъв смисъл?
– Задава се натиск от две посоки. Дали да се грабне шансът и да се действа сега, или да се остави системата да деградира още повече. Пентагонът е за незабавни действия; правителството е за изчакване. Съветът за национална сигурност е раздвоен в мненията. Налице са хипертония и задух. Има опасност от емболия. Лично аз съм за изчакването. Нека настъпи новото хилядолетие. Не бива да рискуват сега.
– Хюго, за какво всъщност говорим?
В гласа му прозвуча изненада.
– За Фейт – отвърна.
– Моля?
– За съпругата на президента.
Нашият свят на болката, както е подредена и класифицирана тук: колко много прилича той на живота, на детството, на любовта, на войната и изкуството.
– Едничко хапче в черно шишенце – промълвих. – С модерно оформление на череп и кръстосани кости...
– Това е за фазата, когато живите ще завиждат на мъртвите. То е за най-болезненото от всички състояния. Живота, приятелю.
На борда на „Афродита“ Корнелия продължава да проявява презрение към каквато и да било близост. И към каквито и да било дрехи. Това подлудява Мариус и Куанго.
Хрумва ми, че някои теми – експанзията на насилието, например, и делегирането на жестокост – са олицетворени от Инкарнасион. Има нещо садистично в нейните глаголствания, колкото и да са върховно банални. Чудя се дали Марк Аспри не ѝ плаща допълнително, та да ме тормози.
Направо ми извади душата по повод откраднатите пепелник и запалка. А често съм твърде немощен, че да правя усилието да я избегна. Неспирно дудне едно и също. Някои предмети имат номинална стойност. Други притежават сантиментална стойност. Понякога номиналната стойност е относително малка, но пък сантименталната стойност е голяма. В случая с пепелника и запалката номиналната стойност е относително малка (за човек със солидни средства като Марк Аспри), затова пък сантименталната им стойност е висока (подарък от мимолетна, но определено принадлежаща към първия ешелон приятелка). И при положение, че са със сантиментална стойност, тези предмети са незаменими въпреки относително ниската им номинална стойност. Защото не всичко опира до пари.
Успявате ли да я чуете? Схващате ли картината? Половин ден ми е нужен, за да се съвзема от тези натяквания. Припомням си онзи момент в „Дон Кихот“, когато на протежение от петнайсет страници Санчо Панса не казва нищо освен: „Седем пъти премери, веднъж режи“, „Ако не посееш, няма да пожънеш“, „Гладна мечка хоро не играе“, докато най-сетне Дон Кихот не избухва (перифразирам свободно, но разбирам състоянието му): Престани с твоите поговорки! От цял час ми ги редиш и всяка пронизва като с кинжал душата ми...
Глава 18. Това е само тест
Кийт се намръщи, всмукна от цигарата си и прочете следния текст:
„Доказан исторически факт е, че Будика44 е играла разновидност на дартс. Ала кралицата на древните британци имала малко полза от него, тъй като в крайна сметка била разгромена от римляните и загинала от собствената си ръка през 61 година преди новата ера.“
– 61 година преди новата ера! – удиви се Кийт.
„Ранни прототипи на мишена за дартс са открити при разкопки на антични селища. Не се знае точно каква форма на дартс е упражнявала Будика. Вероятно не 501, на която почива съвременната дисциплина, но така или иначе, е било някаква разновидност на дартс.“