Кийт замислено извади стреличките си от тяхната лилава торбичка. После със същата тази торбичка изтри сълзите си. След още една цигара време той взе бележник и химикалка и седна с дневника си за дартс на коленете. Размахва известно време във въздуха ръката с химикалката, после написа:
„Кротко с пиячката.“
След още една цигара добави:
„Бедата при дартс е, че нищо не става, като си мотан.“
После подхвана тренировките си. Стреличките се забиваха в мишената. Той ги вадеше. Хвърляше отново. Вадеше ги. Хвърляше отново. Вадеше ги. Хвърляше отново... След още осем цигари седна и написа:
„Да не се забравят основните принципи. Да се изпълняват правилно. Опора на предния крак, леко и плавно замахване. Вътре в залата шумът те залива отвсякъде. Съсипва концентрацията на човек.“
Стреличките бяха хвърляни и вадени от мишената отново и отново. Още шест цигари бяха изпушени и угарките им смачкани върху мръсния под. Той метна 26 четири пъти подред. Заля го вълна от самосъжаление. Никой извън спорта не си даваше сметка колко трагично трудно е да се запрати с клинична точност стреличка от разстояние два метра и трийсет и седем сантиметра. Направи пауза, седна и написа:
„Уцелвам все проклетото 26. Я по-добре утре. Не го схващам сценария (сцинария?) на Ник.“
44 Царица на келтското племе ицени, което е населявало Източна Англия през древността. – Б. пр.
– Добро утро, Кийт.
Сценарий, помисли си Кийт. Телевизията не го бе подготвила за нищо подобно.
– Добро утро, ъъ... госпожице Сикс – рече Кийт. Пълни глупотевини.
– Наричай ме Никола, моля. Седни на обичайното си място, след малко ще ти обърна внимание. Кафе?
Общо взето, братче, аз съм от ония, дето обичат да седнат някъде и да се наквасят с момчетата. Да се отрежат. В пъба, накратко казано. Къркам, за да релаксирам. Да релаксирам? – помисли си Кийт и видя сам себе си (нощес в три часа) на колене в гаража с по бутилка „порно“ във всяка ръка.
Кийт тромаво се пльосна на канапето (ама хич не беше във форма). Инструктиран предварително от Никола да не гледа в камерата, той все пак я погледна изпод притворени клепачи – беше върху рафта на библиотеката и двете ѝ червени светлинки остро блестяха. Кийт се поклащаше известно време в такта на сдържана кашлица или оригване, после запали цигара. Ето я, идва. Никола беше облечена в сив пепитен костюм със строга кройка и носеше черни обувки на плоска подметка. Косата ѝ беше прибрана назад в тежък кок и откриваше изцяло леко гримираното лице. Същинска даскалица.
– Да започнем ли със „Сияйна звезда“ на Кийтс?
– Хубаво, все тая.
– Страница осемдесет и шеста. Пет куплета са, нали, Кийт?
86, помисли си Кийт. Тройно 18, двойно 16. Или хвърляне към центъра, двойно осемнайсет.
– И така.
Никола седна с изправен гръб до него. Видеокамерата беше разположена зад нея и хвана Кийт в профил, когато той мрачно се извърна към нея. Абе каква ти даскалица? Направо майка игуменка от най-строгите. Полата ѝ имаше цепка, или плоха, или нещо такова.
– Готов ли си? Е, да чуем твоя прочит.
– К’во?
– Прочети на глас стихотворението. Ето, вземи моята книга. Седни по-близо.
– Сияйна... звезда! – подхвана Кийт и млъкна, очевидно смутен от удивителния знак. – Да можех да... пробудя...
– Да пребъда – прошепна Никола.
– Да... пребъда... ярък като теб – Кийт обърса сбърченото си чело. – ...от... самотата... несломен. – Той се изкашля. Сякаш излая куче, скрито вътре в него. – Пардон. Да наблюдавам... с безсмъртен... взор...
– Изговаряш думите една по една. Ловиш ги като с ласо с езика си. Кога си се учил да четеш?
Отворената уста на Кийт стана квадратна.
– Като малък – промърмори.
– Продължавай.
Кийт прочете на почивки стихотворението.
– Е, Кийт, за какво се разказва тук? Не бързай, помисли.
– Има звезда – подхвана Кийт.
– Да?
– И... той е с мацка – гласеше заключението му.
– Да речем, това обобщава сонета. Но какво се опитва да каже поетът?
Кийт можеше да постави точка още в този миг. Но Никола обърна страницата и пред очите му изникна картонче, изписано с едрия ѝ, четлив, женствен почерк.
– Добре де, може да не съм много образован – прочете Кийт почти без затруднение. Фразата прозвуча искрено в устата му. – Но не ми се вижда смислено да се пита какво се опитва да каже поетът. Не е някакъв код, който да крие просто и понятно обяснение. Каквото е искал да каже, казал го е в самото стихотворение.