– Хайде, браво на момчето...
– Нее!... Иска мама.
– Хайде, миличък.
– Иска сок.
– О, добре.
По време на разходките им Мармадюк винаги пожелаваше да бъде носен, защото така му беше по-удобно да налага баща си. Поеха към Ладброук Гроув. Малкият мачкаше лицето му като тесто.
Короновани затворници, мислеше си Гай, това е статутът на малките деца. Малки Наполеоновци и Хирохитовци. Оох! Трябва да му изрежа ноктите. Пасивна съпротива – при спазване конвенциите за допустими способи на борба. Те ангажират изцяло времето на тъмничарите си. Изцеждат бойния дух на врага.
– Не в очите – примоли се.
Когато падат надолу по стълбите, четеш по лицата им: това е твой проблем, казват ти. И тъкмо като повярваш, че са се укротили за малко, устройват ти някоя коварна диверсия като стрелване към вратата. Аах! Уцели ме право в носа. Чия война е това? Не сме ли техни приятели, врагове на враговете им? Естествено, коронованите затворници няма как да бъдат третирани сурово и трябва да са в изряден вид, когато враждебните действия приключат. Преди да стане баща, Гай не осъзнаваше колко много бебета и деца има наоколо. Но сега, като излезе на Ладброук Гроув с нейните магазини, пъбове и автобусни спирки, Гай виждаше, че коронованите затворници са навред, има ги във всякакви размери (кошмарните едногодишни, ужасните двегодишни, опасните тригодишни, страховитите четиригодишни) и вършат всичко онова, присъщо на коронованите затворници.
Преобладаващото насилие от по-висок ранг оказа на Мармадюк смекчаващо въздействие – може би се надяваше да почерпи новаторски трикове, за да ги използва за свои цели. Извисявайки се над автомобилните клаксони, ревящите двигатели, обичайните шумове на търговския свят, около шест или седем аларми срещу крадци надаваха режещи слуха писъци. Пощата, чийто под оставаше влажен при всякакви климатични условия, беше като ледена пързалка, задръстена с пияници и изнервени до крайност хора. Имаше и прибягване до самонараняване: Гай забеляза в ъгъла жена да блъска ритмично главата си в стената, без никой да ѝ обръща внимание. Мъжът се нареди на опашката за телефонна кабина – по-точно застана сред блъсканицата, защото идеята за опашка, както и за предимство на пешеходците при пресичане на зебра, за пропускане напред на майките с деца, за оставяне на тоалетна във вида, в който искаш да я завариш – всички тези идеи се бяха изчерпали с приближаването на новото хилядолетие. Дори Мармадюк изглеждаше зашеметен от царящия наоколо хаос. Гай вече си мислеше дали да не си опита късмета в заведението на Кончита, или в това на Хосни, или евентуално в „Черния кръст“, когато се освободи кабина, а наоколо нямаше стряскащи претенденти да я използват. Обади се на Ричард и той недвусмислено потвърди онова, което и двамата бяха подозирали: всички американски пари напускаха Сити.
След разговора Гай остана да стои там, притиснал телефонната слушалка до ухото си, докато Мармадюк търпеливо се гавреше с другото. Той никога не изпадаше в паника, сега също не го направи; както винаги се подчини на онова, което смяташе за неизбежно. Самӝ по себе си американското оттегляне не беше толкова съществено, колкото търкалящата се и нарастваща снежна топка, която можеше да породи. Собствените му позиции най-вероятно бяха стабилни. Ала внезапно изпита усещането за вселенски смут. Хрумна му, че е свободен да се обади на Никола, което и стори. Със сънен глас тя го осведоми, че преди малко е взела вана и сега лежи в леглото с мисли, въртящи се предимно около него. Гай се разсмя с детинска благодарност и облекчение. Почувства нова болка нейде, но не забеляза, че крачолите му се вдигнаха на няколко сантиметра от обувките.
Излезе навън с детето на ръце и от дъното на улицата насреща му блесна слънцето, подобно на ядрена детонация. Гай знаеше, че никое слънце не би трябвало да се държи така.
Когато завиха по Лансдаун Кресънт, пуснато на свобода куче притича покрай тях, сякаш бягаше от местопрестъпление. Гай настани Мармадюк на един градински зид и се опита да го прегърне. Наведе лице и търсещи устни сред хаотичните удари на малките юмручета. Току-що бе видял себе си в бъдещето: той е с Мармадюк в зоологическата градина в Риджънтс Парк – разбито семейство, права за седмични посещения, синът му полусирак. По кафета и алеи с други разведени бащи, с други осиротели деца. А клетките – празни, обитавани само от духовете на животни. Никакви животни няма. Нито дори едно куче.
От известно време започнах да вярвам, че Америка полудява. По свой си начин. И защо не?