Държавите се побъркват също като хората; из целия свят страни са се отпуснали на дивана в затъмнено помещение, дъвчат дихидрокодеин и темазепам, или лежат в горещи вани, или в усмирителни ризи, или си блъскат главите в омекотени стени. Америка: Америка си е имала своите неврози и преди, както когато се опита да откаже алкохола, като започна да се сражава с вътрешния враг, докато си мислеше, че може да управлява света; но винаги се бе съвземала от тях.
В известен смисъл тя никога не е била като всички останали страни. Повечето от тях са места, а Америка държи да означава нещо и оттам произтича нейната податливост на самовнушения, на фалшива памет, на фалшива предопределеност. И ето че, изглежда, неравната битка с илюзиите е приключила и Америка я е изгубила.
Седя край леглото на Лизибу, подобно на хамак, милвам ръката ѝ и говоря за предимствата на живота в уединение. Колко е различна атмосферата от тази на борда на „Афродита“, където Мариус изнемогва от копнежи в лявата каюта и се вслушва в шумовете на измъчваната от безсъние Корнелия, долитащи откъм дясната каюта...
Едно време си мислех, че мога да разчитам улиците на Лондон. Въобразявах си, че като надничам в проходи и пресечки, като се взирам в мъгливите редици от сгради, ще мога да схвана природата и вътрешната логика на нещата. Но сега не вярвам, че ми е по силите. Или губя способностите си, или улиците са станали по-трудни за разгадаване. Или и двете. Не мога да чета дори лесни книги. Какво чудно има, че не мога да разчитам улиците, за които знаем, че са неподатливи – с всичкото им желязо и бетон. Самите те неграмотни, улиците не се поддават на прочит. Вече не.
– Значи си го обичала – казвам.
– Значи си я обичал – парира ме Никола.
Аз също не отговорих. Какво се случва? Безкрайно кръжим около всеки, оказал се в пределите на досега ни, и търсим друг, който също кръжи, изчаква и, както се надяваме, търси нас. И тогава, ако се осмелим, ако намерим у себе си сили, просто си казваме: няма и сянка от съмнение.
От известно време изглежда, че съновиденията на Америка стават твърде обсебващи и неспокойни. Как беше онова изречение от ранния Ъпдайк – за онзи невинен любовчия Заека? Америка е отвъд властта: тя действа като насън, като лицето на Бог. Америка си мислеше, че е будна, а в действителност бе дълбоко заспала и сънуваше; и беше съвсем сама. Искаше да е по-добра, по-съвършена – специална. Всички го искаме за себе си. Но когато си изгубиш ума, какво става? Дали ще помогне стремежът да си добър и точен? Дали ще помогне любовта? Любовта е твърде много и все от погрешния вид. Несподелена любов, гневна любов, любов, преминаваща в обида. Чувства са разтерзавани и потъпквани. Америка е неутешима, жестоко уязвена, диша дълбоко и не излиза навън да играе. Та така, спеше си и сънуваше, а си мислеше, че е будна.
При това положение никой не може да каже колко уплашен се чувства. Преди четири месеца Миси Хартър шепнеше в ухото ми. Сега ми декламира като списание „Тайм“.
Звъня ѝ къде ли не и никакъв резултат.
Кийт ме попита може ли да доведе Анализе Фърниш в апартамента. Когато отправи тази молба и долови неудобството ми, ме изгледа като нещастно влюбен. В представите на Кийт нещастно влюбеният прилича на стар авантюрист, чийто кон пада на крачка от заветната цел. Само този път, по изключение, склоних.
Бележки:
Естествено, бях харесал снимката ѝ от таблоид, на която е топлес и която Кийт разнася у себе си. Наяве тя ми се видя: 1) не чак толкова хубава; 2) доста по-сбъркана; 3) около пет години по-възрастна и 4) около двайсет и пет сантиметра по-ниска от образа, създаден от пишещата ми машина.
Канех се да изляза, но те настояха да остана. Дълга тишина откъм спалнята. После звук, който можех да опиша само като тежко взаимно затруднение. И след това дузина разбеснели се каубои налетяха Санта Фе.
Впоследствие останах сам с нея в дневната.
– Ще те попитам нещо от любопитство – казах. – Когато Кийт идва при теб, къде отива Базил?
– В парка на разходка – отвърна високомерно тя.
Излъчване на обърканост и фалш. Глупава шапка. Разгледа снимките по стените като експерт по история на изкуството, попаднал в галерия. Косата и раменете ѝ потрепваха в отговор на погледа ми. Дори квадратните ѝ глезени под роклята с десен на цветя сякаш усещаха, когато насочех очи към тях. Говорят за революция в комуникациите, за разширяване на съзнанието. Това на Анализе не би могло да се разшири. Просто разни други неща го изпълват.
В книгата образът ѝ има своето място. В плът и кръв е напълно безсъдържателна. Но и това не е съвсем вярно. В плът и кръв ти разбива сърцето, както го правят всички човешки същества. Гледах я с очите на по-възрастен човек, провалил се в изкуството и любовта. Дебели глезени. Обилна плът.