И ето че в същия парк, но при различни климатични условия стоя редом с Базил. Нищо не ни разделя, само пелена от дъжд. Би могло да се каже, че сме чучела, само че дори пълнежът е изваден от нас. Прегръщаме се, за да запазим малкото останала ни топлина, защото никой от онези, които обичаме, няма да го стори. Базил, плачещият цигулар. И в това не го бива дори. Сродни души сме, приятелю.
Не го виждам Мариус да прогресира на мачовския фронт. На Корнелия той не ѝ е нужен. Все се опитва да я закриля, да я спасява и прочие – но тя никога не е в реална беда. Срещат например диво куче край сергия на ветровит морски бряг. Мариус реагира като мъжкар и се изпъчва насреща му. Кучето се блещи, по устата му има пяна, явно е заразено с бяс. Корнелия както обикновено е препасала патрондаш и без нищо друго върху тялото си, го избутва встрани (великолепните ѝ гърди се вълнуват) и гръмва кучето в главата. Напомня ми на някого. Сетих се: на Бъртън Елс.
Също като Бъртън Елс и като всички други Корнелия си има своята по-мека страна. Мариус очевидно печели точки край лагерния огън, след като старият Куанго се е оттеглил. Тук под звездите тя му разказва за любовта си към Бернардо, обречения автомобилен състезател. И става ясно, че не е жена, която би се отдала лекомислено на кой да е мъж. Но направи ли го, то ще е изцяло – такъв е изводът на Мариус.
Ала пясъците на времето изтичат: остават му само петдесет страници в книгата. Давай, Мариус. Това напрежение ме убива. Всъщност смъртта е това, което ме убива. Всичко ме боли и ми се струва, че ослепявам.
Очите ми са станали жалки негодни инструменти. Във вампирските филми, когато краварката – или барманката – изложи на показ бялата си шия, а графът си казва „Майната му“ и се навежда над нея, очите му... ето такива са моите очи. Отчасти се дължи на многото плач. Непрекъснато плача – вече ми е ясно какво е да си жена. Плачът е част от репертоара ми, от ежедневието ми, от живота ми. Вия и нареждам. О, Лизибууу. Понякога, от нямане какво да сторя, се отдавам на кратко освежително ридание и после се чувствам много по-добре. Но все пак ми се налага да се изсекна и да си избърша очите. Отправям се в сълзотворния газ, непозволяващ разчитането на улиците с техните завои и ужасни коли.
Зловещ обрат на събитията: вече съм в ролята на треньор на Кийт по дартс. Вече не ме тренира той, а аз него. Просто е.
Не бих могъл да му помогна в техническите аспекти на играта (такива няма), нито бих могъл да му съдействам в тактическите (и такива няма), но пък мога да съм му от полза в психологическите аспекти, а те явно са в изобилие. Всичко зависи от това доколко е яростно желанието ти стрелата да попадне там, където си я насочил. Колкото и странно да е обаче, след тренировките парите отново се придвижват в същата посока. Кийт зяпа някъде настрани, докато прибира банкнотите.
И така, снощи стоях до него и дрънках неща от сорта „Бъди точен, Кийт“, „Стегни се“ и, разбира се, върховния призив „Дартс, Кийт!“. От време на време се отдавахме на абстракции като паметта на мускулите, съдбовната предопределеност на стреличката и прочие, но задължението ми е предимно да стърча и да подвиквам „Бъди точен, Кийт“, а що за съвет е това? Какво ми струва да го произнеса? Правя усилие и го изричам през болката. Болката, с която вече се чувствам като у дома си, но не и с усилието. Усилието е нещо ново, безпрецедентно и уморително като всички усилия. Усилието е пълно с усилие и всякакви ми ти уморителни неща. А за това се плаща. Светлината също се източва покрай тия уморителни работи.
Снощи около единайсет с Кийт се случи нещо, което никога не би трябвало да сполетява един мошеник: свършиха му цигарите. Стресиран, той преобърна гаража да търси резервните си няколко дузини стекове, но не намери и една кутия. Ето го доказателството колко дълго бе пренебрегвал занятието си на мошеник.
Отиде да си купи цигари от „Офи“ (там имат всичко, за което едно модерно семейство може да пририта: пиячка, видеокасети, радиоактивна пица), а аз приседнах и се заех да прегледам небрежно дневника му за дартс. И помежду малките оди за непокорната трета стреличка, неграмотните фантазии за внезапно забогатяване и пасажите, преписани с куп грешки как Ханибал играл дартс, попаднах на следното:
Трябва да спра да посягам на К. Няма полза бебето да си го отнася.
Виж му сметката. Боже, колко трябва да се търпи, докато стигнем до края? Виж му сметката.