Достатъчно. Стига. Край.
Глава 19. Дамите и господата
Вечерта на полуфиналите!
Полуфиналът в пет сета от турнира Спароу Мастърс беше за Кийт домашно събитие. От друга страна, нямаше как такова престижно състезание да се състои в „Черния кръст“. За него Кийт се бе прицелил в пъб от по-висока класа: „Маркиз Идъндери“ в Актън. Него представляваше Кийт с разпенената си халба, лилава торбичка за стрели и клинично точен мерник. Къде ти ще се състезава той за „Черния кръст“, чиято сбирщина космополитни пияници никога не се бе доближавала до Висшата лига. Той беше далеч над нивото им и му се полагаше да има зад гърба си по-стабилно и луксозно заведение. И това беше „Маркиз Идъндери“ с неговите балкончета с червен плюш, напомнящи бардак, звънтящите му полилеи, барманите с раирани ризи, тиранти и дълги бакенбарди; келнерките, пременени като млекарки, с предизвикателни деколтета и сериозно светнати относно тънкостите на дартс. Впечатляващо оборудван салон с осем мишени, подредени в редица, а за случая и дигитално табло за резултатите. Кат му помогна да се издокара: кубинки, тореадорски панталони, черна риза с къси ръкави (да не пречат на замаха), щампована със сребрист надпис „Кийт Талънт – финалистът“. Най-отгоре – пелерина във форма на прилеп. Сред влажните сенки на „Черния кръст“ Кийт не би изглеждал на място в такъв облик, ала в далеч по-лъскавата обстановка на „Маркиз Идъндери“ образът му оживяваше. Кийт обичаше „Маркиз Идъндери“. Дотолкова се вживяваше да го брани, че със сълзи на очи пребиваше всеки, дръзнал да се изкаже непочтително за този пъб.
– Пристигнахме – съобщи Гай. Хвърли изкосо насърчителна усмивка и попита: – Добре ли си?
Никола отвърна на усмивката му, без да разтваря устни.
– Така мисля – каза и го хвана за ръка. – Просто не се чувствам много на място в пъб – допълни и това беше вярно, защото тя предпочиташе луксозни коктейлбарове и полунелегални заведения с опасна атмосфера.
– Именно в пъб се срещнахме.
– Е, тогава не са изцяло лоши.
Гай слезе от колата и бързо заобиколи до нейната врата. Появи се ръка. Той я изведе в нощта.
– Изглеждаш великолепно – промълви и с по-висок глас добави: – Чудя се не е ли по-добре да оставим палтото ти в колата.
Никола изглеждаше като един милион долара. Във всеки случай, като един милион лири. Върху черния костюм от копринено кадифе с остро деколте на жакета и пола с цепка отзад беше наметнала светло палто от норки („Имитация е“, беше го излъгала); изискани обувки, тънки копринени чорапи, диамантени обици и също такъв диамант на златна верижка на врата, плюс златен часовник и златна закопчалка на черната кожена чанта.
– Може да не разберат, че не е истинска кожа – поясни Гай.
Когато по-рано според уговорката им беше позвънил на домофона, а тя слезе направо долу, той беше сериозно разтревожен (и, то се знае, сериозно трогнат) от наивно подбраното ѝ скъпо облекло. Колко усърдно – и с какъв очевиден успех – се бе постарала да изглежда изискана. А отиваха просто в пъб да гледат мач по дартс и да викат за Кийт. Нищо чудно Кийт да ѝ беше казал, че заведението е много тежкарско.
– Кой няма да разбере?
– Хората в пъба.
– Искаш да кажеш, че някой ще се опита да го открадне? Но нали ти си с мен да ме пазиш. Няма да посмеят.
Гай се усмихна смутено. Беше имал предвид, че палтото може да породи неприязън в „Маркиз Идъндери“. Но, разбира се, си го премълча.
Влязоха в клуба и шумния му свят от примитивни желания, преследвани със страст и редовно удовлетворявани. Страховете от ежедневието бяха загърбени за вечерта: такава беше идеята. А желанията включваха стоки и услуги, секс и схватки, пари и още телевизия, а най-вече – в съдбовна свързаност – пиене и дартс. Недобре закрепен плот още с влизането нанесе на Гай неприятен удар и зрението му бе замъглено от твърде добре познатия му стрес, така че той си пробиваше път след Никола, а за нея множеството като с вълшебна пръчка се разделяше, така че дори власинките на коженото ѝ палто не се докосваха до никого. Вероятно точно такъв беше и адът, мислеше си той – изпълнен с глъчка и блъсканица. Добраха се до основния салон на „Маркиз Идъндери“, а тук вече имаше въздух и пространство, имаше маси и столове. Пъбът просто бе много голям, та да бъде удавен под наплива на някакви си човешки същества. Седнаха и до масата им мигновено се появи келнер; напрежението в изпънатата му стойка подсказваше, че от тази вечер се очаква голям оборот и сериозни печалби. Наоколо персонал с метли и лопати с дълги дръжки събираше боклука от преобърнати пепелници и счупени стъкла. А щом наблизо се заформеше сбиване – учудващо яростно за началото на вечерта, – кръжащите двама щатни биячи поваляха евентуалния победител със сръчен удар в носа, сритваха го за назидание, след което хвърляха строги и предупредителни погледи наоколо. Гай хъмкаше и се почесваше и два пъти се извини на келнера, преди да се спре на бира, след като Никола много свенливо си поиска коняк – това беше пила целия следобед. Стойката на келнера стана още по-скована и той се отдалечи. Гай беше доволен или във всеки случай даваше вид на доволен, че вижда познати лица от „Черния кръст“. Те гледаха Никола с възхищение, изразяващо се в болезнено мръщене и гримаси на разочарование. Гай усещаше, че клеветите и лъжите, изречени в „Черния кръст“, са се активирали тук, в „Маркиз Идъндери“, само че никога не биха могли да я докоснат. Погледна към Никола, сериозна и недосегаема във впечатляващия си тоалет. Нямаше представа как умът ѝ подобно на суперчип е зает с изчисления тъй невероятни, каквато би могла да бъде траекторията на последната стреличка, разсичаща по бисектрисата ъгъла на неговата ерекция: дъги, допирателни, мишени.