На десния ѝ хълбок имаше синина, съвършено кръгла и потресаващо тъмна. На левия – три изгаряния от цигара във форма на триъгълник.
Скочих толкова рязко, че си блъснах главата в лампата. Теснотията ме предпази да се просна по гръб – стената ме подпря отзад, но яко си фраснах главата в нея. Ким заинтригувана се претърколи по коремче и се втренчи в мен от пода.
– Причинявал ти е болка, нали?
– Хъ-хъ – отвърна тя.
– Татко ти беше, нали?
– Хъ-хъ.
Отпуснах се на колене на пода и изрекох през шума от хъркането, от който стъклата на прозорците звънтяха:
– Аз... не знам какво точно ще направя. Но ще те защитя. Моля те, не се тревожи. Моля те. Милата ми.
– Моля те – казах. – Направи ми тази огромна и последна услуга. Моля те.
– Боже мой, казах вече „добре“ – изпъшка Никола.
– Но каква гаранция ще ми дадеш? В какво можеш да ми се закълнеш? Ти не обичаш нищо и никого.
– Ами просто ще трябва да приемеш думата ми. И без това се канех да предприема нещо такова. Какво толкова?
– Просто ми следи мисълта – поръчах. Имах зъбобол в коляното, чувствах в устата си схващане на крака, а в задника си ушна болка. – И така, Кийт ще трябва да се нанесе тук. Или поне да прекарва много време при теб. Гледай да го държиш доволен. До голямата вечер.
– Няма да се събуждам до него. И дума да не става, изключено. А и нали осъзнаваш, че това означава да отпратя Гай за известно време?
– И къде отива моето единство на време, място и действие?
– Мислех, че те тегли Америка.
– Америка? – Въздъхнах тежко. Но всички трябва да правим жертви. Поех дъх и смених темата. – Впрочем ти се представи чудесно в „Маркиз Идъндери“. Спаси всички ни от сложна ситуация.
Бях там, естествено. Присъствах в „Маркиз Идъндери“. Но присъствам ли изобщо вече някъде? Гледам протегнатата си ръка и очаквам тя да изчезне пред погледа ми. Минавам и заминавам през нещата. Аз съм страничен наблюдател в моя сън. Аз съм собственият си призрак и целувам върховете на пръстите му.
– Завърши ли писмото си до Марк?
– Не. А вече съм изписал осем хиляди думи.
– Не го довършвай. Или не го пращай. Ето ти по-добра идея. Прати го до себе си. Чел ли си един разказ на Борхес – „Алефът“. Забавна тема е писателската завист.
Тя допи питието си и запрати празната чаша в камината. Типично.
– Мислиш ли?
Ето ги, болките пак идват. Скупчват се около мен, мъничките ми те.
Изпитвам изтънчена тъга, когато завършвам „Пиратски води“. Не мога да проумея защо. Абсолютна помия е.
Мариус се завръща от сумрачно блуждаене из дълбините на собствената си душа, за да завари Куанго да събира оскъдните си лични вещи. Следва смехотворен разговор. Куанго казва, че ще отсъства в продължение на три луни. Защо, о, Куанго? Жената е готова. Тя чака. О, Куанго, откъде знаеш това? Как така ти е известно, о, славни Куанго? Птиците го шепнат. Помирисах го във водите.
И Куанго не дрънка празни приказки. Мариус се втурва към каютата на Корнелия, където получава пълна програма...
Или поне читателят остава с такова впечатление. В този момент от повествованието Мариус става високомерно загадъчен и свръхмъжествен („Преди съмване я обладах отново.“). Започва да бърбори в духа на Куанго за води, женственост, вълни, приливи. Очаквах тя да е мъжествената. Надявах се да възседне Мариус и да го шиба с бич. Вместо това мрънка някакъв сонет в кревата.
Във всеки случай седемдесет и два часовото любене приключва със завръщането на Куанго и бързо отплаване обратно към Самаринда, където хидропланът на Корнелия я чака в пристанището. Без обещания. Без съжаления. Само една прощална целувка...
Съкрушен съм. Наистина съм разбит. Защо бяха тия въздишки, сълзи, многозначителното мръщене? Кошмарен боклук.
Последният ми любовен акт се състоя преди деветдесет дни. Нападнах я от засада и я похитих. Бях непоколебим и безжалостен. Как би могла тя да ми устои? Бъртън Елс не би се справил по-добре. Самият Куанго би плакал от гордост.
Беше прецизно изпипана атака. В уречения ден летях от „Ла Гуардия“ до „Логан“. Последва пътуване с шестместния самолет до Кейп Код. Хвърлих поглед назад: над Бостън се спускаше здрач и отзад бе слънцето – небесният квартал на червените фенери. Кацнахме с елегантна лекота. Стъпихме на влажната писта. Напред.
Шосето бе покрито с навят пясък. Карах взетия под наем джип през Провинстаун и по-нататък, подминах знак „Кейт Код Лайт“ и навлязох в гората. Неведнъж ми се наложи да слизам, за да отмествам клони и да освобождавам хватки от увивна зеленина и бодливи храсти и непрестанно се озовавах в гъст облак от зли мухи. Ето че накрая се оказах пред бунгалото с отключена врата с мрежа, а пред пианото седеше Миси Хартър и държеше с две ръце чаша с кафе.