Беше дошла на възпоминателно посещение, както го правеше всяка година, за баща си, когото обичаше, когото и аз обичах – Дан Хартър с неговите торбести дънки, с чаша с „Джим Бийм“ в едната ръка и с томче на Том Пейн в другата. Тя беше идеална за мен.
Заплаках. Сипах бърбън в кафето ѝ. Казах ѝ, че аз също умирам. Паднах на колене.
Как би могла да ми устои?
Снощи, когато влязох, Никола ме посрещна с възторжена усмивка и заяви:
– Стигнах до решение. Господи, колко ясно е всичко сега. Отменям цялата акция.
– Какво?!
– Ще замина нанякъде. Може би с Марк. Просто е. План Б. Ще живея.
– Какво?!
Тя издаде звучен смях.
– Ако можеше да си видиш изражението. О, не се тревожи. Това са само приказки. За да те дразня. Оставам си на план А. Не се бой, пошегувах се.
Снощната вечер беше в известен смисъл последната ни. И двамата го почувствахме. Стаята, в която говорехме, обителта на Никола, щеше скоро да бъде променена и компрометирана – както и тази на Кийт, както и тази на Гай. Тези жилища никога вече нямаше да са същите.
– Ще ми липсват нашите разговори – казах.
– Има и друго, за което те дразнех. От всичките ми неотдавнашни измами тази беше най-трудната. В техническо отношение. В смисъл, че почти непосилно ми беше да запазя сериозна физиономия. Да се преструвам на девствена беше нищо работа пред това. Марк Аспри.
– Нима?
– Неговата работа. Творчеството му.
– То е...?
– То е помия.
– Сърцето ми се извиси в небесата като сокол.
Как беше облечена ли? Не мога да си спомня. Не се бе издокарала, за да изобрази невинност или смиреност. Бяха просто дрехи. Също така не носеше грим; не беше пияна; не беше луда. Показваше истинската си същност, каквато и да бе тя, пооръфана, но лъскава като износено кадифе, екстремна, пълна с аромати, нервна, изтънчена.
Попита ме:
– Какво изпитваш към мен? Но честно.
– Честно ли? – Изправих се и казах: – Ти си лош сън, бейби. Все се надявам, че ще се събудя – щракнах леко с пръсти – и ти ще си изчезнала. Ти си кошмар.
Тя стана и се приближи към мен. Начинът, по който главата ѝ беше наклонена, ме накара да кажа бързо:
– Не мога.
– Наясно си, че трябва да се случи.
– Все ти се е случвало да се сблъскаш с това. Когато мъжете не могат.
– Само когато така е замислено. Не се бой, всичко ще свърша аз. Да не ти и хрумва да мислиш за любов. Мисли за... за онова другото.
По-късно тя каза:
– Съжалявам, ако си ми ядосан. Или ядосан на себе си.
– Не съм ядосан.
– Предполагам, че не си правил това преди.
– Да, мислех си, че спокойно мога да мина през живота без него.
– Може да изненадаш себе си и още. Както казва Кийт, никога не е свършило, докато...
– Докато не бъде забита последната стреличка.
– Така или иначе, друг такъв случай няма да има.
– Извънредно благодарен съм ти. Вече съм готов да умра.
– Такава беше надеждата ми.
– А с Марк как беше...
– Замълчи...
Облякохме се и излязохме да се разходим по мокрите улици на страдащия град. Ние сме мъртъвците. Удивително е, че можем да го правим. Още по-удивително е, че искаме да го правим. Хванати под ръка и преплели длани, се движим през колективната фантазия и мъка, през Лондонските поля. Ние сме мъртъвците. По небето отгоре прозира нездрава руменина. Сякаш през пелена сценичен дим зърваш морзовите сигнали на Бог. Звездите са подредени в триъгълници и повтарят: следователно и затова... следователно и затова... Ние сме мъртъвците.
Глава 20. Игра на нерви
Макар за него лично бъдещето да изглеждаше обещаващо, Кийт си имаше хронични неприятности – както е с мошениците и подобните му там – с неговите „компенсации“.
Госпожа Ъвънс, надзорничката му, го притискаше яко. С все по-голям риск той бе прескочил последните им седем назначени срещи, а осмата, определена за деня след историческата му победа в „Маркиз Идъндери“, беше проспал шумно. Ако не внимаваше, заплашваше го изправяне пред съда и най-малкото опасност от окончателна присъда за лишаване от свобода. На следващия ден Кийт позвъни на въпросната госпожа от телефона в колата си и изгълта немалко жаби и гущери, като неизменно запази любезния тон с най-милия глас, на който бе способен. Срещу известно възнаграждение Джон Дарк, онази безподобна измет, също би могъл да гарантира колко порядъчен човек е Кийт. Тя му даде един последен шанс: среща сутринта в деня на финала на турнира Спароу Мастърс, моля ви се.