Компенсациите на Кийт. Голяма тегоба му бяха. През какви страдания мина само. Това бяха парите, които плащаше или дължеше за вреди, нанесени по време на кариера в продължение на близо две десетилетия. Човек би си помислил, че като си вундеркинд в сферата на насилието, това би ти се отплатило откъм компенсации, тъй като някои от хората, на които си нанесъл поражения (а то се знае, че ще се насочиш предимно към старци), ще измрат. Ама не, трябвало да плащаш на роднините им, че и на приятелите им, така че дълговете на Кийт намаляваха единствено от самотниците. Част от тези борчове датираха отпреди двайсет години – за някой и друг строшен нос или осакатено ухо, – при това се преизчисляваха спрямо двуцифрена инфлация и се увеличаваха спираловидно от последвали разноски за медицински услуги. Безкрайна мъка, с две думи.
– За компенсациите ти ли, Кийт? – попита Кат, когато Кийт затвори телефона.
– Ей сега ще те уредя аз теб с компенсация.
Напълно вкиснат, той караше жена си към болницата заради гинекологичните ѝ проблеми, тъй като обслужването с линейки беше прекратено в техния район за необозримо бъдеще. Кат се качваше в колата на Кийт за пръв път, откакто бяха женени.
– Какъв е този шум? – попита тя и погледна спящото бебе в скута си. – Като хленчене.
Кийт извърна глава да види Клайв, но голямото куче си мълчеше.
– И блъскане.
Чак сега на Кийт му просветна и се наруга, задето не си бе припомнил по-рано. Припряно тикна касетка с мач по дартс в касетофона и усили звука.
– От съседната кола е – каза.
Бяха в задръстване, така че около тях имаше много автомобили и нямаше недостиг от хленчене и блъскане.
Остави Кат и бебето при входа на болницата „Сейнт Мери“. После зави зад първия ъгъл и спря колата. Подготвил се за поредните женски упреци (дори Триш щеше да му трие сол на главата по-късно), Кийт многострадално пусна Икбала да излезе от багажника.
– Лейди Барнаби – каза Хоуп. – О, това е ужасно.
– Какво?
– Починала е.
– Как разбра? – попита Гай.
– Тук има покана за погребението ѝ.
– Какъв кошмар.
Бяха седнали в кухнята на късна закуска. Присъстваха също Мелба, Финикс, Мария, Хьордис, Оксилиадора, Доминик и Мари-Клер. И Лизибу, наведена над мъфините си. Също и Мармадюк: след като дълго време шумно бе плюл закуската си по цялата маса, сега кротко похапваше от комплекта си боички.
– Предполагам, че можем да си го спестим – каза Хоуп.
– Мисля, че сме длъжни да отидем.
– И защо? Какво ни засягат нейните приятели и роднини, ако изобщо има такива? И с нея не бяхме особено близки, а сега вече е мъртва.
– За да отдадем почит. – Гай дояде закуската в купичката си и додаде: – Мисля да вървя. – Имаше предвид, че отива в кантората си в Сити. Или това би имал предвид, ако не лъжеше.
– Търговията възобнови ли се?
– Още не – отвърна той. – Но Ричард казва, че нещата изглеждат обнадеждаващи.
И това беше неистина. Тъкмо обратното, Ричард бе казал, че не се задава никаква надежда. Гай усещаше, че е изчерпал капацитета си да се осведомява за съвременната история, за това „какво се случва“. Все отлагаше обаждане до своя познат в „Индекс“, за да провери какви са вероятностите следващата седмица да напъха единственото си дете в чувал за боклук. Хората отлагаха ли, отлагаха. Хвърли око на пощата на Хоуп: сбогуването с лейди Барнаби бе единственото предложение в сферата на социалния живот, на който май бе наложен милостив мораториум. Но Ричард, неженен и без деца – той никого не обичаше, – беше истинска мина за невъобразима информация. Че в момента на пълното слънчево затъмнение на 5 ноември, докато канцлерът държи своята реч в Бон, ще бъдат детонирани две много големи и много мръсни ядрени бомби – едната над Двореца на културата във Варшава, а другата над Марбъл Арч. Че до прекратяване на изтичането на радиоактивни материали от Багдад израелците ще държат под прицел Киев. Че съпругата на президента вече е умряла. Че взаимодействието на перихелия и сизигията ще доведе до рязко повишаване на нивото на океаните. Че небето пада...
Гай се изправи с намерение да тръгва. Докато допиваше кафето си, позволи си изумен поглед към Лизибу, която беше започнала да дояжда остатъците от овесената каша на Мармадюк. Сведената глава, безволево отпуснатите рамене под тъмносинята рокля изпращаха противоречиви послания: докато тялото наедряваше, самоличността ѝ се топеше. А не чак толкова отдавна, само преди дни, в екипа си за тенис беше...