– Преди да тръгнеш – заговори Хоуп, – бъди добър да се погрижиш за боклука, да внесеш дърва, да приготвиш омекотителя за водата и да провериш резервоара. А също свали отгоре вино. И повикай стъклар. И се обади в автосервиза.
Телефонът зазвъня. Гай прекоси стаята и вдигна слушалката. Грозно мълчание, последвано от грозни звуци – нещо като екзотичен поздрав или може би име. И после – сигнал за свободна линия.
– Явно грешка.
– Постоянно тези грешки – възнегодува Хоуп. – Не помня да е имало толкова много грешки досега. Звънят от цял свят. Живеем във време на телефонни грешки – заключи тя.
Никола, която не обичаше никого, която винаги беше сама, се взираше в купчината от дрехи за пране – мръсни и безформени; в чашите и чиниите, които очакваха вода, препарат, ръцете ѝ в ръкавици, четка, а после – нареждане по полиците в бюфета. Имаше нещо вълнуващо в това, че се бе стигнало до момент, когато чаша за чай, да речем, можеше да бъде употребена и отбутана встрани (или изхвърлена, или счупена) – използвана за последен път. По същия начин можеха да се захвърлят дрехи. Нямаше необходимост да се купуват шампоан, сапун, тампони. Разбира се, тя разполагаше с много пари за харчене, та да ги пилее за каквото ѝ хрумне. А и в тези последни дни можеше да стопи лимита в кредитните си карти. Предишната седмица секретарките на зъболекаря и гинеколога ѝ се бяха обадили една след друга по някакво съвпадение да я подсетят за профилактичните ѝ прегледи. Тя насрочи дати, но не ги отбеляза в календара си. А сега нави ръкави и изми съдовете за последен път.
Скоро след това, докато се преобличаше, телефонът звънна. Никола беше имала вече няколко такива обаждания. Компания за отпускане на заеми искаше да я подпомогне със сума за подновяване на изтеклия ѝ договор за наем. Не я бе грижа за това, защото разполагаше с един месец гратисен период, а повече от това нямаше да ѝ е нужно. Изслуша мъжа. Договорът ѝ за наем можел да бъде подновен с тяхна помощ за срок до хиляда години.
Хиляда години. Самонадеяност, достойна за Хитлер. От онова, което ѝ бе известно за събитията в Близкия изток, поднасяно от остатъците от независими медии, човек можеше да стигне до заключението, че векът е все още под знака на Хитлер. И макар вече да навлизаха в ноември, още имаше време убийствата да нараснат в геометрична прогресия. Защото поразиите на Хитлер можеха да се увеличат хилядократно в рамките само на половин следобед.
Дали беше притеснена? Безспорно би било много неприятно в последния момент смъртта ѝ да потъне сред безбройни жертви на холокост. Ако световните събития щяха да достигнат апогей на 5 ноември по време на затъмнението, то собствената ѝ малка драма, предвидена за първите минути на следващия ден, щеше напълно да изгуби съдържание и форма. А също и публика. Нямаше да се радва на изключително внимание. От друга страна, човек не би искал да изпусне голямото събитие. Аз се идентифицирам с планетата, помисли си Никола с кимване, докато се обличаше. Знам точно как се чувства тя. Казват, че всичко искало да упорства в съществуването си. Че дори пясъкът иска да продължи да си е пясък. Не го вярвам това. Някои неща искат да живеят, други не искат.
Докато обличаше гърдите си, консултира се с тях и те ѝ казаха, че голямото събитие няма да се състои, а малкото – да.
„Някои са на мнение – четеше Кийт, – че тайната на Стоунхендж се крие в дартс. Руините от обли камъни оформят кръг като мишена за дартс. Това може да обясни загадка, над която учените са блъскали глави буквално в продължение на векове. Защото Стоунхендж датира още от 1500 г. пр. н. е.“
1500 г. пр. н. е., рече си Кийт.
„Категоричен исторически факт е, че ранните пещерни хора по земите на Англия са играели форма на дартс. Това се потвърждава от рисунки по стените на пещери, за които се смята, че наподобяват мишена за дартс. Много изявени състезатели по дартс вярват, че това изкуство се е зародило още в първобитните времена. Главен сред обитателите на пещерата е бил онзи, който всеки път е носел месо благодарение на уменията си в дартс. Така че в известен смисъл човешката история почива на дартс. Ако се замислим, целият свят е дартс.“
Колкото и пъти да го препрочиташе, този пасаж неизменно просълзяваше Кийт. Той обосноваваше цялото му съществуване. И едрите сълзи на Кийт изразяваха не само разнеженост, но и гордост. Може би наистина целият свят беше дартс. Но че наистина целият свят – на някои екрани, на някои диаграми – представляваше мишена за дартс, в това нямаше съмнение. Кийт се приведе над отворения си бележник и бавно написа: „Помни че си мъшина. Всеки път фърляй стреличката еднакво“. И докато плагиатстваше от по-горен пасаж в „Дартс: овладейте дисциплината“, Кийт изразяваше и оригинални мисли в своя неподражаем стил. „Расчисти идеите от глъвата си. Не ти трябва нищо в шибъната глъва“.