Прегледа това последно изречение със строгото око на истински перфекционист. Задраска „шибъната“ и написа „шибаната“. Страничен наблюдател би се почудил защо Кийт си даваше труда да прави тези поправки и вметки. Защо да поправяш, о, Кийт, когато думите са единствено за твоите очи? Но някой ни наблюдава, като пишем. Майка. Учител. Шекспир. Бог.
Оох! Пак онзи сърбеж. Онзи вакуум в стомаха. Хронична болежка, не ще и дума. А най-внезапно и отведнъж всичките му жени бяха изчезнали. Петронела бе заминала за Саутенд на меден месец с мъжа си Клинт. Анализе се беше върнала в Слау (а да се пътува по задръстената магистрала М4, не си беше работа). Деби беше навършила шестнайсет. Икбала след нейното злополучно приключение в тежкия кавалиър на Кийт вече не му говореше; всъщност не говореше на никого. А Сутра (Сутра!) се бе изгубила отново в своя си свят, от който тъй внезапно се бе появила. Оставаше едничка Триш. А там той повече нямаше да стъпи, не и след тази сутрин при състоянието, в което я завари. Преди около час отскочи до Ник за нов видеоклип. Но стигна до извода, че клиповете на Ник са като китайска храна – засищаха бързо и за кратко. А самата Никола беше едновременно близка и далечна – като телевизията.
Телефонът иззвъня. Кийт прекоси гаража, за да го вдигне, и увери сам себе си, че успехът не го беше променил.
– Кийт Талънт? Здравей, как си? Тук е Тони де Тонтън, продуцентът на „Светът на дартс“.
О, да... от „Маркиз Идъндери“. „Светът на дартс“? „Светът на дартс“!
– Поздравления – каза Тони де Тонтън. – Брилянтно представяне направи онази вечер. Закова го. – После с потресаваща откровеност продължи: – Отначало беше малко дезорганизиран. А при положение, че Пол Го беше напълно изгубил форма, рекох си: да му се не види, тая вечер ще е пълна скръб. Но ти се стегна и заигра сърцато. Впрегна волята си и победи заслужено.
– Е, благодаря.
– Ти гледаш нашето шоу, нали, Кийт?
– Не го изпускам – отвърна с жар Кийт.
– Тогава знаеш, че преди финала правим кратко представяне на участниците. Отделяме по няколко минути на всеки. Искаме да представим теб, Кийт.
Кийт се усмихна предпазливо, недоверчиво.
– По телевизията?
– Да, кратък профил на това какъв живот водиш.
– Какъв живот водя аз?
– Ами да, виждал си ги. Къде живееш и работиш, хобита, интереси, семейство – всичко от този род.
Кийт огледа порутената кочина, която представляваше гаражът му. Тони де Тонтън попита могат ли да започнат на другия ден и Кийт прие.
– Адрес?
Кийт го съобщи безпомощно. Жената, кучето, кошмарния апартамент.
– Страхотно. Е, ще се видим там. Дочуване засега.
Когато Кийт с треперещи пръсти набра номера на Никола, лицето му беше такова, сякаш пред него стоеше данъчен инспектор с група поемни лица.
– Не се тревожете. Изчакайте известно време, а после опитайте отново – каза насреща Никола и затвори слушалката. После върна ръката си там, където беше преди. – Боже мой, по-твърд е от телефона. Грешен номер. При все че туидът е толкова плътен, пак е по-корав от телефона. Надали се срещат други такива в природата.
Гай се опитваше да си придаде приятно изражение, но у него безпогрешно се долавяше напрежение.
– И другите мъже ли стават толкова корави?
– Предполагам – продума с прегракнал глас. – При подходящите обстоятелства.
– Иска се време да свикнеш с такова нещо. Прелистих художествената литература в библиотеката си, за да се консултирам, но без особен успех. Явно всеки писател допуска, че читателят разполага с някакъв запас от общи познания, и нещата са представени иносказателно. Боя се, че не извлякох особена полза.
– Такива описания определено не са предмет на белетристиката – промърмори Гай.
– И сега какво?... Предполагам, че идеята е да се придвижи много леко външната кожичка върху вътрешната. Този туид не те боде, нали? Предполагам, че носиш долни гащи или нещо такова... А тези топки отдолу играят ли някаква роля? Сигурно могат да бъдат подръпвани или галени... Гай! Ама каква е тази ужасна гримаса? Да не те заболя?
– Мъничко – успя да изрече само с устни той.
– Не разбирам. Нали се предполага, че трябва да е приятно?
Гай ѝ направи някои разяснения.
– О, миличък, да беше ми казал. Ама и аз каква съм глупачка. – Тя посегна към катарамата на колана му. В този миг дългите ѝ пръсти застинаха и тя се усмихна плахо. – Току-що ми хрумна нещо. Един вид игра. Само че... Гай?