– О, благодарско.
– Дано не си се стреснал от предстоящото с телевизията – добави тя и наблюдаваше как самодоволното му изражение мигом се разпадна. Езикът му се мъчеше да подреди думи в устата. – Не е ли това, към което се стремеше? За което и двамата работихме? Е, кажи, Кийт.
– Усещам го малко като нахлуване в личното пространство.
– Или като издигане към звездната слава на дартс... В телевизията нищо не е истинско, както току-що видя, Кийт. Или поне не е задължително да е така. Миличък, въобще не го мисли, остави всичко на мен. Няма да те проваля, знаеш го.
– Признателен съм ти.
– Приготвила съм ти ново клипче. Но в известен смисъл ти вече видя едно такова. И по пакостливото ти изражение съдя, че си го оползотворил.
– Да – рече Кийт смутено и отвърна поглед. – Свърших тая работа.
Той излезе през входната врата, като си подсвиркваше „Добре дошли в моя свят“. Когато минаваше покрай таблото със звънците, прочете името ѝ. Сикс. 6. Двойно 3... Най-отвратителният дубъл на мишената. Направо си е убийство. Всички играчи на дартс се ужасяват от двойно 3. Ах, че гадост...
Стара жена с коса като влакната на кокосов орех мина с куцукане покрай него, като се подпираше на домашно стъкмена патерица. За миг Кийт остана там, заслушан в плача на града – звучеше като вой на кучета или на бебета, звук, датиращ отпреди говора; наследниците на хилядолетието очакваха своето наследство.
Сложил очила с рогови рамки и в халат от сива коприна, Гай беше коленичил над своята игра „Новак“ и дългият му гръб беше извит в идеален полукръг, също като транспортир, а носът му беше на сантиметри от дъската (тази трудна поза като че облекчаваше болката в слабините и в свитото му сърце, която напоследък не го напускаше). След шест хода бе успял да вземе само една пешка, но се надяваше да се задържи колкото е възможно по-дълго в играта, защото щом изгубеше, трябваше да отиде и да каже истината на Хоуп.
На всеки няколко минути, без да се обръща, вземаше по някоя опакована играчка от плетения кош и я хвърляше през рамо на Мармадюк. Така преди да я строши, на Мармадюк му се налагаше най-напред да я развие и това му отнемаше известно време. Гай чуваше шумоленето на хартията, пъшкането на момченцето и после звуци на блъскане и чупене.
Една от бедите беше, че с шахмата беше свършено, той бе мъртъв. Дори световният шампион не би имал шанс срещу играта „Новак“ на Гай, която му струваше сто четиресет и пет лири. Като човешко творение шахът беше поставял предизвикателство пред компютрите за похвално дълъг период; но вече не.
След още четири хода царят му беше безнадеждно заклещен. В този момент промъкналият се безшумно Мармадюк го захапа за ахилесовото сухожилие на дясната пета. Докато Гай дойде на себе си, детето бе натикало в гърлото си играчка войник и лицето му бе посиняло застрашително, а в следващия миг се стовари назад върху масивен бронетранспортьор. За щастие Петра беше наблизо, както и Хьордис, и заедно, подпомогнати от Мари-Клер, Пакита, Мелба и Финикс, успяха да сложат ред.
Гай взе душ, след което дезинфекцира и превърза петата си. По-късно в кухнята провери годността на агнешките котлети – датите бяха отпечатани със ситен шрифт и размазани – и ги подготви за грила.
– Сигурно е вярно всичко това за храната и любовта – подхвърли безадресно към стаята. Нали сте я чували тази теория? – Изчака, все така обърнат с гръб. – Че когато храната твърде много се отдалечи от любовта... В приготвянето на храната трябва да е вложена любов. Отдалечат ли се двете, получава се нещо като срив в комуникацията. И всички се разболяваме. Когато я няма любовта.
Погледна през рамо. Сестрите го слушаха, Лизибу с пълно внимание (дори бе спряла да яде), Хоуп – с търпелива подозрителност. Докато Гай говореше на печката, усещаше очите на жена си втренчени в тила му и косъмчетата по него щръкнаха. С няколко пакета питки и голям буркан тарама хайвер Лизибу се отправи към стаята си. Сега беше моментът. Гай усещаше у него да бушуват сили, макар лицето му с навлажнени сини очи да изглеждаше особено безволево – изразяваше онази слабост, която бе неизбежна у него, към която той лоялно се придържаше (с всичката си слабост). Колко е красива истината, мислеше си. Защото тя никога не изчезва. Винаги присъства, една и съща, каквото и да правиш с нея. Хоуп не спираше да подхвърля забележки за различни задачи, които не беше изпълнил (домашни, социални, фискални); по време на следващата ѝ пауза той заговори интелигентно с гръб, устремен към нея:
– Имам да ти кажа нещо. – И вече беше пристъпил отвъд чертата. – Предполагам, че ще прозвучи по-драматично, отколкото е в действителност. Мисля, че и ти имаш какво да ми кажеш.