– Ама се преместих. Карайте след моя кавалиър.
Не можем да спрем. Тя не може да спре.
О, това мое лице, същинска история на страданията ми с болки, заемащи позиция като часовои, като войници, които мразят живота ми. Усещането е агонизиращо като от ваксинация с двуметрова игла. И не в ръката или в задника. В главата, в главата. Болката не може да спре.
Боже, дори тази досадна оса, която изследва прахта по стъклото на леко отворения прозорец... Обхожда го нагоре и надолу и не ще да се измъкне на воля. А би трябвало влетяването и излетяването от отворени прозорци да е едно от основните ѝ умения. За какво друго я бива, освен да жили хората, когато е уплашена? По същия начин гълъбът, който Гай видя, който аз видях, който всички ние виждаме, е изправен пред ограничен репертоар от решения: да се хвърли на пицата сега и да рискува сам да стане пица или да попляска грозно с крила във въздуха известно време и чак тогава да се насочи към пицата.
Прекарах последните десет минути да гледам през прозореца как дванайсетгодишен с морна досада краде кола. Докато го осъществяваше, покрай него с куцукане мина много стар човек, обут в маратонки. Не беше моята кола. Не беше колата на Марк. Обажда ми се да ме уведоми, че пристига за парти по случай Нощта на Гай Фокс, или Нощта на кладите, както той я нарича. Не може да нахвали „Конкорд“. Нямало защо да се безпокоя, щял да намери топло легло другаде, но можело все пак да се срещнем. След снощната вечер вече не го мразя. Усещам, че някакво ново чувство чака да се заформи у мен. Какво? Аспри пита дали „Пиратски води“ ми е доставила удоволствие. Излъгах и казах, че не. Съобщава ми, че книгата породила възхитителен скандал; пишело нещо за това в списанията на пода в банята му... Тази сутрин дойде Инкарнасион. Вместо да си седя у дома и да я слушам как убива цялата ми вяра в човечеството, излязох навън. Но съвсем скоро се върнах. Има твърде много хора, които си отказват удоволствието или просто си спестяват труда да ме пребият. Като виждам всички тези побоища наоколо, вземам решение да проявявам извънредна любезност към едри, млади, силни хора. Инкарнасион беше в кабинета. Като че ми преглеждаше бележника. И още нещо. Фотокопирната машина, подобна на тостер – мислех, че не работи, но ето че лампичката ѝ светеше. И самата машина тихичко бръмчеше... Понякога (не знам) правя рицарски скок навън от съзнанието си и си мисля, че съм в книга, написана от друг.
Осата се е махнала. Но не е излетяла навън през прозореца. Чувам я как се блъска в разни неща. Ще се върне. Ще се насочи към мен. Насекомите и смъртта в крайна сметка винаги се насочват към теб. Ти ги отпъждаш, а те те налитат. Накрая всички ужасни неща се обръщат срещу теб.
Ето едно откровение.
Динк не е замесен. Лизибу ми го каза. Измъкнах го от нея в бара „При дебеланката“. Натъпках я с мелби и крем брюлета, докато накрая се открехна. Храната е престорено сладка като дамски роман с меки корици, като прословутото „и заживели щастливо за вечни времена“. Храната е гадост. Тя ненавижда онова, което си причинява, но не може да спре, не може да спре. (Никой не може да спре. Аз поне не мога.) По бузите ѝ се стичат сълзи – по брадичката ѝ тече сладък сос. Кой знае каква карикатура сме представлявали, гледани отстрани.
Та така, Динк не го прави. Не го е правил с Лизибу, нито пък с Хоуп. С други думи, Хоуп е чиста в един или друг смисъл (макар че няма да го използвам, не ми трябва). Динк е навит на всякакви ми ти целувки и прегръдки. Може да ти се покаже и гол, ако много настояваш. Но не го прави. Бои се да не повлияе зле на тениса му – на плавните му бекхенди, на мощните му забивания. Динк не е имал оргазъм от тринайсет години. И на всичкото отгоре косматият негодник е едва деветдесет и девети в световната класация.
Налице е и съображението за фатална болест. Ако Динк пипне някоя от тях, ще престане да бъде деветдесет и девети в света. Ще започне да е пет и половина милиардният в света. Динк е умен. Динк е светнат. Ясно му е, че мъртъвците не играят тенис. Та ето как си е създал това правило.
Горките сестри, обкръжени от тия негодни мъже с техните тъпи правила. Дори и мастурбирането им идва в повече. Гай, Динк; а сега и аз се прибавям към списъка. Да, аз също престанах. Всъщност нямам никакви възражения срещу въпросната дейност. Винаги съм си мислил, че и когато едва мога да се дотътря до банята със смъкнати около глезените ми гащи, пак ще искам да го направя „може би още един последен път“. Но напоследък с тези мои нови лезии по ръцете и всичко останало оставих това зад гърба си. Страх ме е да не се заразя с венерическа болест от себе си. Дали ще е пръв по рода си случай? И какво ме засяга въобще?