Кат твърди, че Кийт е весел у дома, когато се завърта там. Явно недостатъчно весел, че да се въздържи да я уреди с нова синина на брадичката. Всички жени на улицата внезапно изглеждат посинели, почернели, поаленели – виолетови очи, кораловочервени устни. Някои от тези инструкции за жестокост са спуснати отгоре. Делегирана жестокост.
E = mc2 – прекрасно уравнение. Но в какво се състои класическият теологичен проблем на урана? Физиката е свирепа. Да, и всекидневната Нютонова физика от средно ниво ранява всички нас. Бебетата непрекъснато откриват за себе си нови физически закони, докато правят крачки със залитане и губят равновесие, докато минават през школата на болезнените удари.
Нова синина на малкото задниче, както и нови три изгаряния от цигара отново във форма на триъгълник. Опитвам се, но не мога да видя Кийт в тази роля.
Трябва да е нещо като пристрастяване, а пристрастяване мога да разбера – самият аз сърфирам на вълната на нещо неустоимо и нечестиво.
Дали тук не идва някой, за когото не ми е известно? Фалшива социална работничка като Никола? Усмихнат чичко като мен самия? Да не би да съм аз? Навън е адът, мъчението, убийственото ниско слънце. Не казвам нищо. Кат не казва нищо. А Ким не може да каже нищо. И някой не може да се спре.
Не е дошъл краят на живота, още не. Но с любовния живот е свършено. „Моля те, любима – казах преди деветдесет и няколко дни, някъде другаде, – направи едно голямо последно нещо за мен. Направи го, Миси. Нека си вземем хубав апартамент – да речем, в Палм Спрингс или в Аспън. Ще бъда пациентът мечта, обещавам.“
Дори природата ми казваше, че съм изгубил, че любовта е сразена. Тя мразеше всичко – себе си, мен, настоящата обстановка. Вторият и финален акт се бе състоял онази сутрин и аз бях чул или почувствал (така бях склонен да вярвам) съдбовния звън на зачатие.
Не си казахме кой знае колко. На смрачаване за нея дойде лимузина. Караше я един от хората на Сик – „Мърв Ленсор, експедитор“, така пишеше на картичката, която ми тикна под носа, щом понечих да окажа съпротива. Шеридан Сик има вентилационна система в апартамента си, отстраняваща всички нитрати от въздуха, който той и Миси дишат. По този начин процесът на стареене се забавя значително. Времето там тече по-бавно, отколкото за мен.
Случва се.
Най-сетне късно през нощта виковете на града се сливат в едно, след като затъмнението вече е толкова близо – градът е открил своя глас като тупкане на набъбнало сърце, което казва „Не... не... не“... На километър и половина от прозореца ми някой друг също слуша. И тя не може да спре да казва „Да... да... да“...
Безпомощен съм срещу тези сили. Не могат да бъдат спрени – векът казва, че няма как. Трябва да се превърна в туберкулозния тореадор, когото Хемингуей е познавал. Бикът тежи половин тон. Силата я оставяш на него.
Манолито беше, нали? Загина сред талаша в Мадрид.
Глава 21. Със скоростта на любовта
Гай получи своята нощ с Никола. Гай стигна до финала с Никола Сикс. Имаше своята любовна нощ.
Случи се в известен смисъл от само себе си. Силата на любовта, обгръщаща планетата, подобно на атмосфера, откри пратеник или извършител тази нощ в лицето на Гай, който никога преди не се бе чувствал дотолкова свързан с природните стихии.
Най-напред обаче тя трябваше да обясни задушаващия вакуум на отсъствието си: не само в онази дъждовна нощ, когато къщата на Гай сякаш се взриви пред очите му, а и през следващите трийсет и шест часа, в които тя безрезервно се отдаде на Кийт Талънт и неговите нужди. Помагаше на своя Кийт. О, как само се раздаваше тя за другите...
– Отидох да посетя гробовете на родителите ми. В Шропшър.
Гай се намръщи. Ах, тези мъже на Никола с техните сбърчени чела.
– Нали каза, че не знаеш нищо за родителите си?
– Да, казах – отвърна Никола, която вече не помнеше какво е говорила в началото, – но беше преднамерена неистина. Всъщност още много отдавна подкупих една от монахините в сиропиталището и тя ми съобщи къде са погребани. – Никола вдигна рамене и отклони очи. – Няма кой знае какво там. Просто гробовете им.
– Горкото ми мишле.
– Господи, каква мъка беше по тези влакове. Като в Русия по време на чистките и глада. Чувствах се като Надежда Манделщам. Но пък гробището беше много живописно.
Ако той я бе попитал къде е отседнала, тя би рискувала да отвърне „В примитивна странноприемница“. Само че не се наложи. В крайна сметка той беше толкова ужасно доволен да я види.