– Ще им се обадя.
– Да им се обадиш?
В 7:20, когато приключиха дискусията, Никола отсече:
– Заминаваш за Ню Йорк. Заминаваш за Ню Ингланд. Заминаваш за Ню Лъндън.
Заминаваш в Лондонски поля.
Кийт беше недоволен.
– Така значи – смъмри той Кат, докато тя му сервираше късна закуска. – Пак си завираш носа където не ти е работа. Задаваш въпроси. Така ли, а? А?
Взираше се в нея изпод провиснали от махмурлука клепачи. Ник му беше дала свободна вечер, за да си уреди отношенията с Гай, и Кийт бе посетил „Черния кръст“, а после „Голгота“, където успокои съмненията си с пиене.
Кат се върна към прането си и каза:
– Той ме информира, без да съм го питала.
– Ей сега ще те информирам аз теб. Кой, Тони де Тонтън ли?
– Каза ми, че правят кратка програма за теб.
– И ти само това чакаше, та да му снесеш „Аз съм му жена. Имаме дъщеричка“.
– Нищо не съм казвала.
Заяви го, без да се колебае. Кийт изглеждаше умилостивен, но все така вкиснат. Пусна приборите си в чинията, когато Кат попита:
– А кога ще е?
– Кое?
– Тази програма по телевизията.
– Не ти влиза в работата. Става дума за дартс, не за... – Кийт замълча.
Изпитваше голямо затруднение по този въпрос. Той по телевизията: не му беше по силите да възприеме припокриването на тези два свята. Изправи се и насочи към нея основния си пръст за дартс.
– Не вярвай на нищо, което виждаш по телевизията.
– Но ти със сигурност вярваш в дартс.
– Е, да, ама... Това нещо... то не е по телевизията – отвърна мъгляво той.
– Кое, телевизионната програма не е по телевизията ли?
– Господи.
Кийт сметна за по-разумно да смени темата. Затова заговори колко много е погрозняла Кат и колко той се депресира („та чак сърцето ми се къса, бога ми“) всеки път, щом я погледне.
– Знаеш за какво говоря – заключи малко по-кротко. – Аз постигнах успех и ми е по мярка. На теб ти е непосилно да проумееш тоя стил на живот. А той е там, навън и ме иска. Тъй че заминавам.
Малката извести, че се е събудила, а това означаваше, че тежкият труд около нейното бодърстване ще бъде възобновен. Скоро по всичките ѝ схеми и проводници щеше да потече ток. И Кат по рефлекс се устреми към вратата. Сините очи на Кийт се изпълниха с всичко, което повече не можеше да понася; устните му се стиснаха, после побеляха, накрая съвсем изчезнаха, когато той с безгранична злоба процеди:
– Възнамерявам да завърша подготовката си на друго място.
Мрачният красавец Ричард вече чакаше Гай в офиса при пристигането му, както се бяха уговорили. Известно време стояха сред японските мебели и обсъждаха финансовото си състояние. Светът, предмет на дискусията им, съставляваше не повече от половин процент от реалността на Гай; за Ричард той открай време бе всичко.
– Ще се справим, не виждам друга алтернатива – заяви Ричард. – Разбира се, живеем в сбъркан хаос.
– Съгласен съм. – Всеки път, когато погледите им се срещнеха, Ричард се отдръпваше още сантиметър-два назад, сякаш да постави по-голяма дистанция между себе си и недопустимо небрежния външен вид на Гай. Кой знае как изглеждам, помисли си Гай. – Съгласен съм – повтори.
– Чу ли новата най-популярна фраза? Катарзисна война.
– О, нима?
– Старомодната студена война явно е в лоша форма, та трябва да бъде поразтърсена малко. Хубаво измислено, нали? Всички ще се почувстваме толкова по-добре след една катарзисна война.
Ричард се засмя и Гай се присъедини към него искрено развеселен. Устройваше го в някаква степен, ако нищо вече нямаше значение. Преди около година най-после дочете „Холокост“ на Мартин Гилбърт и стигна до заключението, че на тази творба от хиляда страници може да се гледа също и като на съкровищница на германския хумор. Гай отиде до бюрото си и се обади на баща си по директната линия. Свързаха го бързо, но все пак се наложи да мине едва ли не през целия персонал – камериери, секретарки, адвокати, лесничеи.
– Не е по служебен, а по личен въпрос – повтори неколкократно на някой си господин Тълкингхорн. – И е доста спешно.
Накрая баща му изнемогнал се добра до линията, сякаш слушалката на телефона бе още едно бреме, което искаха от него да носи на плещите си.
– За какво става дума?
– Сега не мога да обясня, въпросът е твърде деликатен.
– Говори по същество.
И Гай му описа ситуацията по същество.
– Е, не виждам какво още има да се каже. Имаш моята... моето „окей“. Всичко хубаво, скъпо момче. Радвам се, че поговорихме.
След секунди Ричард почука и влезе.
– Съвършено прав си – каза Гай. – Това е в сферата на фантазията. Ще отмине.