Той не беше дошъл в офиса да говори с Ричард. Дошъл беше за паспорта и пътническите си чекове, а също и за резервния бастун, който забеляза с радост, че си стои подпрян до стената край вратата. Докато Гай прекосяваше стаята, за да го вземе, Ричард, който всъщност беше неговият по-малък брат, попита:
– Защо тогава отиваш в Ню Йорк? И да нямаш херния или нещо подобно? Слушах разговора. Добра каша си забъркал. Ненормалник.
Гай заби поглед в пода. Ричард нямаше да го разбере, естествено, ала брат му никога не се бе чувствал по-щастлив в целия си живот. После насочи очи към тавана.
– Ти няма да ме разбереш, естествено, но никога не съм се чувствал по-щастлив в целия си живот.
– Ненормалник – повтори Ричард.
Гай взе метрото до Странд и там си купи пътна чанта и нови вещи, които да сложи в нея. В златната тишина на универсалния магазин премина от сектора за мъжко облекло към този за дамско, за да потърси копринен шал за майката на Хоуп, а и за Никола, след като така и така беше тук. Многообразието на дрехите го порази. В сравнение с жените се оказваше, че мъжете буквално носят униформи. Но не сме ли (и то вече в продължение на половин век) всички в униформи? Дори бебетата ни се раждат в униформи – задължителното моряшко костюмче. Трудно ѝ е на любовта, при положение че всички сме в армията. Големи препятствия среща.
Въртящата се врата го изведе на улицата (бастунът с месингова дръжка много му помагаше в ходенето). Ниското слънце над главата му изобразяваше форма на орел сред завесата от мараня. Днес орел, утре може би лешояд, привел се над лондонската мърша. Зад решетките на сутерен зърна сладко коте, което се протягаше и прозяваше, встрани от историята. Размина се със старец, срамежливо потискащ усмивка от приятен спомен. Да съхрани всичко това! Да, непременно! Гай спря такси, спазари се с шофьора и се качи. Вече не изпитваше страх. На път за „Хийтроу“ прегледа книгите, които тя му беше дала за трансатлантическия му полет. Рехавите облаци на запад, подобни на косата на побъркана жена, го засмукваха към пълното осъществяване на неговата реалност. Той вече не се плашеше; вече не се боеше за любовта. Отчасти благодарение на демонстрираната от нея принципност и независимост в момент, когато до затъмнението оставаха само няколко дни. Другата причина беше, че в съзнанието му избледня образът на Кийт: единственото, което не му даваше покой, бе неотдавна откритият талант на Кийт за литературна критика (кой знае какви още очарователни умения можеше да придобие той?). Ала основната причина, призна пред себе си, бяха онези гащички. Гай се усмихна и продължи да го прави през болката, която предизвикваше у него подскачането на таксито по неравностите на пътя. Каква ужасия бяха само. Че и на пипане неприятни (а пръстите му бяха изследвали всеки техен атом). Тъкмо такива очакваш да носи трийсет и четири годишна девственица.
Двойно 17, мислеше си Кийт. Лоша работа. Но тя не изглеждаше дори на трийсет. Не че и това число беше по-добро. Сигурно ползваше разни овлажняващи кремове.
Изкачиха заедно стълбите. В дневната Никола попита предпазливо:
– Скъпи, какво ще кажеш? Сега ли да идем да хапнем, или искаш първо да си полегнеш и да си починеш?
– Нямам такъв навик – отсече Кийт. – Не и като току-що съм влязъл през вратата. Да не съм някой слабак я?
– Прощавай. Искаш ли да си свалиш горната дреха и да я изпробваш? – попита. Имаше предвид новата мишена за дартс, която ѝ бяха доставили същия следобед. – Аз пък ще ида да ти донеса твоя лагър.
– Всичко с времето си.
– Харесва ли ти?
– Много елегантна. – Кийт съблече якето си и с обиграно движение извади лилавата си торбичка със стрелички. – Върху дървена основа. Дори май е махагон.
Никола забърза към хладилника, където като бомбички бяха складирани кенове с лагър. Той не беше казал изрично, че може да му занесе питие, надяваше се, че постъпва правилно. Поколеба се, заслушана в забиването на стреличките му.
През следващите няколко дни го води по тежкарски ресторанти в стар стил, сред чийто интериор с плюш и свещи той се открояваше с класовия си дисонанс, със злобното си излъчване, със своята антихаризма. Държеше в ръце натруфени менюта, а Никола превеждаше. Превеждаше му по тези светилища на строгата атмосфера, с укоризнено бели ленени покривки, презрителни луксозни супници и той винаги си поръчваше същото като нея. Никога не говореше. Отначало тя реши, че е сърдит или ядосан за нещо. Чак после си даде сметка: мислеше, че не е редно да го прави. Че по такива места не се говори, макар наоколо им всички да бъбреха безспирно. Той просто седеше и дъвчеше предпазливо и без наслада, потънал във виденията си за дартс. Веднъж опита глътка „Мутон Ротшилд“ и го изплю в салфетката. Винаги плащаше тя, при това го правеше с показност и неизменно оспорваше сметката, а междувременно Кийт отвръщаше поглед и започваше да изучава полилеите. Ясно му бе какво трябва да е поведението на човек, опитващ се да се отърси от ниския си произход: дръж се, сякаш всичко тук ти се полага по право. Но напоследък му бе трудно да го почувства и още по-трудно да го разиграва. Когато подобният на бог оберкелнер ги посрещаше и дрънкаше нещо неразбираемо с нея, сигурно на френски, Кийт все си мислеше, че я пита къде ѝ е умът, че е излязла с такъв като него (с Кийт).