Появи се чернокожо момче, задъхано и тържествуващо, сякаш вече бе изпълнило възложената поръчка. Кийт му даде инструкции заедно с омачкана петарка, след което се обърна отново към посетителката с оценяващ поглед. Смъртта не бе нещо ново в „Черния кръст“, беше ежедневие, вървеше по десет бройки за пени; но чак пък шити по поръчка траурни одежди, шапка, воалетка? Кийт затърси в ума си, а изглеждаше, че претърсва и устата си за някоя подобаваща фраза, която да каже. Накрая изтърси:
– Опечалена сте, а? Год? Сипи ѝ едно бренди, добре ще ѝ дойде. Дано не е бил някой роднина.
– Не, въобще не беше роднина.
– Как ви е името, миличка?
Тя му го каза. Кийт не можеше да повярва на късмета си.
– Секс!
– С-и-к-с. Фамилията ми е Сикс.
– Сфинкс! Не се впрягай, Ники. Тук ги имаме всякакви. Хей, шефе. Гай...
И ето как Гай влезе в нейното силово поле. Отблизо се увери, че над устата ѝ тъмнее мъх. Такива жени човек зърваше понякога в баровете на театри и концертни зали, в някои ресторанти, по самолети. Но не и в „Черния кръст“. Тя също така имаше вид, сякаш щеше да припадне всеки миг.
– Приятно ми е – каза (видя с периферното си зрение бавното кимане на Кийт) и протегна ръка към черната ръкавица. – Гай Клинч.
Пръстите му копнееха за искрата на разпознаването, ала срещнаха само гладка мекота, усещане за влага, която вероятно друг бе предизвикал. Малкият Карлайл влетя през вратите на пъба.
– Трябва да ми позволите да ги платя – каза тя и свали едната ръкавица. Всички нокти на ръката, поела обвитата в целофан кутия, бяха изгризани.
– Аз черпя – заяви Кийт.
– Предполагам – рече Гай, – че това е един начин да поменем покойника.
– Не бил роднина – поясни Кийт.
– Беше жена, за която работех някога.
– Млада ли?
– Не, не.
– И все пак чест ви прави – не млъкваше Кийт. – Оказали сте ѝ почит, та макар да е била само стара кофа. Всички това ни чака.
Продължиха да разговарят. Изведнъж Гай трепна, ядосан на своята недосетливост, и отиде да вземе още питиета. Кийт се наведе напред, мърморейки нещо, и сви шепи, за да помогне на Никола да запали втора цигара. Но тя скоро свърши или беше загасена без време, а жената вече спускаше воалетката си и казваше:
– Благодаря. Много бяхте любезни. Довиждане.
Гай я гледаше как си тръгва, Кийт също: деликатната извивка на глезените, силата и откровеността на ханша; и това хлътване на тясната черна пола, тъй многозначително за криещото се под него.
– Невероятна – избъбри Гай.
– Става, няма спор – потвърди Кийт и избърса уста с опакото на дланта си (защото той също си тръгваше).
– Нали няма да...
Кийт се извърна с предупредителен поглед. Насочи го към ръката, ръката на Гай (техният пръв допир), леко опряна в лакътя му. Ръката се разхлаби и се отпусна.
– Недей така, Кийт – рече Гай с плах смях. – Жената се връща от погребение.
Кийт го измери от горе до долу.
– Ама животът си продължава, нали тъй? – отсече той само с част от обичайната си дързост. Изпъна шушляковото си яке и мъжествено изсумтя. – Копнее за това – изрече сякаш на улицата отвън. – Иска си го. Моли се за него.
Кийт излезе през черните врати. Гай се поколеба за момент, момент по мярката на пъб, сетне го последва.
Тази вечер на Лансдаун Кресънт в 20:45, минути преди редовното си дванайсетчасово свиждане с Мармадюк, Гай седна на второто канапе във втория салон с рядко за него второ питие в ръка и си мислеше: Как някога ще позная нещо сред всичката топлина и пространство на този непроницаем заслон? Искам да изпитам същото като скачащия на батут, когато се приземява по силата на гравитацията. Да докосна земята със засилка – просто да я докосна. Боже, изложи ни на показ, отнеми ни нашата защита и нашата стая.
Наблюдавах ги как излязоха.
Кийт напусна „Черния кръст“ и тръгна подир Никола. Гай последва Кийт.
Повече от всичко ми се иска аз да бях последвал Гай, ала това бяха ранните дни, още не бях вникнал в случая.
Около мен се заформя обещаваща рутина. Успявам да завърша глава за два дни при все проучванията, заради които трябва да излизам. На всеки трети ден разузнавам нова информация и потръпвам от радост при записките в бележника си. Аз пиша. Писател съм... Може би за да уравновеся смущаващото по обем творчество на Марк Аспри, съм разположил на бюрото двете си предишни публикации. „Мемоарите на един слушател“. „Разкази по слухове“. От Самсън Йънг. Това съм аз. Да, ти. Ценéн стилист в родната ми Америка. Журналистическите ми мемоари бяха хвалени заради тяхната искреност и правдивост. Не съм от онези неуравновесени типове, които се увличат да си измислят и да подобряват реалността. Вярно, поразкрасявам това-онова, позволявам си свободи. Но фантазирането на голи житейски факти (например) е извън предела на възможностите ми.