Защо? Сигурно причината има нещо общо с това, че поначало съм добродушен човек. Така или иначе, засега реалността е толкова уникална, че никой няма да се сети за ограниченията ми.
До такава степен съм въодушевен от първите три глави, че едва се сдържам да не ги пратя с ФедЕкс – или дори по факс – на Миси Хартър в „Хорниг Ултрасон“. Има и други, към които мога да се обърна. Издателите редовно проявяват интерес кога ще напиша първия си роман. Издателите насън виждат първия ми роман. Също и аз. Остарявам, при това необичайно бързо. Миси Хартър, разбира се, винаги е била най-настойчивата сред тях. Може би на нея ще се обадя. Имам нужда от насърчение, от стимулиране. Имам нужда от парите.
Кийт се отби тази сутрин. Вероятно прави оглед за обир, тъй като жилището е пълно с преносими ценни предмети.
Поиска да използва видеото. Естествено, има си свое видео, нищо чудно да има цяла дузина някъде. Но работата му била малко по-специална, подхвърли. Извади касета в пластмасова опаковка. На предната обложка се виждаше голият торс на мъж, чиято долна част бе дискретно скрита от водопад руси къдрици. Цената върху стикера беше 189,99 лири.
Надписът гласеше „Скандинавски тела и безумни усти“. Заглавието се оказа точно и дори много уместно подбрано. Прекарах известно време с Кийт и видях петима мъже на средна възраст да седят около маса и да говорят на датски, или шведски, или норвежки без субтитри. От време на време можеше да се разпознае по някоя дума. „Лъчетерапия“. „Тоалетна за инвалиди“.
– Къде е дистанционното? – мрачно попита Кийт.
Искаше да натисне копчето за бързо превъртане напред и търсене на картина. Открихме дистанционното, но май беше повредено. На Кийт му се наложи да изгледа целия образователен късометражен филм, вероятно предназначен за болнична администрация. Тихомълком си отидох в кабинета. Когато се върнах, петимата дъртаци още дърдореха. Най-сетне свърши след няколко финални надписа. Кийт, втренчен в пода, процеди:
– Копелето недно.
За да поразвеселя Кийт (покрай другите си мотиви), записах се при него на уроци по дартс. Тарифата му никак не е ниска.
Аз също имам нужда от бутон за бързо превъртане напред. Но трябва да оставя нещата да се случват с избраната от нея скорост. Мога да изцедя от перото си с немалко мъка Глава 4 със сексуалните признания на Кийт (стряскащи, подробни и леещи се изобилно), които на този етап са чисто злато.
Гай Клинч беше лесен за описване и развиване като образ. Чак щеше да е срамота да получа пари за това. Отново, както се оказа, съдбовно лесно.
Знаех, че Кийт щеше да е другаде (зает да мами възрастна вдовица – също идеален материал), и отидох в „Черния кръст“ с надеждата Гай да се появи там. За пръв път забелязах шеговит надпис зад бара: „Без шибано ругаене, мамка му“. И защо им беше този мокет? Кой застила подобно заведение с мокет? Поръчах си портокалов сок. Един от чернокожите – представяше се като Шекспир – ме зяпаше със симпатия или с презрение, не ми стана ясно. Шекспир е далеч на опашката по просперитет сред черните братя от пъба. Клошарско палто, обувки от изкуствена кожа, никога немити пирги. Той е местният шаман: има религиозна мисия. Косата му прилича на препържен лук в индийско ястие.
– Мъчиш се да откажеш пиячката ли? – попита ме.
Наложи се да го помоля да го повтори пет пъти, преди да го разбера. По катраненото му лице не пролича никакво нетърпение.
– Аз не пия – казах му.
Остана напълно невъзмутим. Но, разбира се, въздържателството, предизвикващо фурор в Америка, тук се смята за краткотрайна прищявка.
– Честна дума – настоях. – Евреин съм.
Доста безразсъдно е да изтърсиш такова нещо в бар, пълен с чернокожи. Представете си да го кажете в Чикаго или в Питсбърг. Представете си да го кажете в Детройт.
– Ние не сме по алкохола.
Постепенно, сякаш под контрола на потенциометър, удоволствие изпълни очите на Шекспир, които бяха поне толкова маларични и кървясали като моите. Един от конфузните външни признаци на състоянието ми: макар то да насърчава или по-скоро да налага въздържан живот с умерени навици, ме кара да изглеждам като Калигула след крайно разгулна година. След като е прекалявал с гроздов сок, робини и какво ли не още, след като се е отдавал на всички онези хитроумни наказания и мъчения, дето на мен са ми отречени.
– Всичко е в очите, човече – продума Шекспир. – Всичко е в очите.