При тези думи той поразтвори уста и опрял големия си език върху долните зъби, обходи с блеснали очи тялото ѝ.
С леко треперещ глас тя му съобщи седемте цифри.
– Супер – заключи Кийт.
Той вървеше замислен по обратния път към „Черния кръст“. Възнамеряваше да обърне няколко питиета, за да поразпусне ръката, с която мяташе стреличките, и после да се заеме със сериозна тренировка. На Портобело Роуд се натъкна на Гай Клинч, зазяпан в крадените книги, струпани върху една количка. Кийт неизменно се учудваше как може от книги да падат пари.
– Здрасти – каза и спря да разменят няколко думи.
Започна да размишлява. Кръгът му от познати определено се разширяваше. Тъкмо чрез Гай Кийт всъщност се запозна с лейди Барнаби. Така стават нещата: всичко се урежда по приятелска линия... Естествено, Кийт и преди се бе сближавал с хора като Гай: в затвора. Лежаха най-вече за измама, или за наркотици, или за неплатена издръжка. По-горна ръка хора. Свестни бяха (и Гай беше свестен); държаха се човечно, с уважение, щото нямаха желание да ядат бой по цял ден. Но Гай не беше в затвора. Живееше си в неговата голяма къща на Лансдаун Кресънт. По мнение на Кийт хора като Гай се възхищаваха на тия от работническата класа като него, че дори им завиждаха. Да ги питаш защо. Може би защото на трудовия човек животът му е малко по-мъчен и в работата, и в забавленията. И когато Гай дръзко отправи въпрос: „Извади ли късмет?“ – имаше предвид Никола, – Кийт махна с ръка и издаде отруден смях, с което искаше да подскаже, че бездруго си има цял куп мацки в запас.
Разделиха се. Плановете на Кийт се промениха. Отби се при букмейкърите за скъпоплатени няколко минути, после забърза да свърши малко работа.
Кийт потропа с масивното чукче. Вратата бавно се отвори и насреща му примигна лице с умолително изражение. Бледосините очи, първоначално безкрайно предпазливи, грейнаха от удоволствие.
– Виж ти, Хари! Добре си дошъл.
– Добър ден, лейди Би – поздрави Кийт и влезе в къщата.
Лейди Барнаби беше на седемдесет и седем. Не беше от мацките на Кийт. Къде ти.
В ергенските си дни той беше същински Ромео. Голям женкар си падаше. Ама от най-големите. Дори Клайв, кучето на Кийт, когато беше в разцвета си, не можеше да се мери с него по похотливост и липса на придирчивост, хукнеше ли подир миризма на женска, забол муцуна в земята и преметнал език през рамо като шалче. После настана промяна, дойдоха отговорности: Кат, съпругата му, и детето им, малката Ким. И ето че всичко вече беше различно. Напоследък Кийт беше сложил намордник на неспокойната си натура и се ограничаваше само до някой мимолетен романс, какъвто можеше да изскочи на всеки модерен млад бизнесмен при деловите му обиколки (жената, или сестрата, или дъщерята, или майката на колега мошеник от Ист Енд, да речем, където Кийт отиваше да вземе парфюма), плюс по някоя забежка по-близо до дома (Икбала, самотната майка от съседния апартамент), плюс случайна среща, ако съдбата решеше да се усмихне на двама млади влюбени (в тоалетната на пъба около времето за затваряне), плюс три редовни отдавнашни гаджета – Триш Шърт, Деби Кенсит, която беше специална, и Анализе Фърниш. И толкоз.
Най-интересна по свой си начин, най-представителна, най-модерна беше гъвкавата Анализе. Капризна, високомерна, мечтателна и ненадеждна, склонна към пристъпи на паника, припадъци и хистерична слепота, Анализе беше луда за връзване, според Кийт. Тя четеше книги и пишеше стихове. Пращаше писма на знаменитости във всякакви сфери на живота. Висеше около външни телевизионни студия, концертни зали, пред Института за съвременно изкуство. В писмата си до хората, чиито лица виждаше по телевизията или във вестниците, Анализе Фърниш понякога прилагаше своя снимка; в резултат на това често получаваше отговори. Не че тези снимки бяха неприлични или разголени. Нищо такова. Щракнати от някой от нейните покровители мъже (жалки типове с вързани езици, съставляващи платоничната ѝ свита, за които тя, с нейната липса на въображение, си мислеше, че я обичат заради ума ѝ), въпросните фотографии показваха Анализе в замислени пози, загледана през прозорец, или сред природата, навела се да докосне цвете. И все пак отговорите прииждаха – предпазливи, предразполагащи, проучващи. Защо? Какво казваха тези снимки? Разширените очи загатваха за отдаденост на мечти; челото – за жена, която лесно и успешно можеш да излъжеш; широката уста и къносаната коса предполагаха, че Анализе беше способна на пълно отдаване и не би притеснявала семейството на мъжа. Колкото до последното – видът лъжеше. Анализе създаваше измамно впечатление, но беше и непредсказуема. При това имаше много женствена и красива фигура, с изключение на краката (които бяха дебели и тя винаги ги криеше до последно. Тези крака ѝ бяха наказанието в живота). Каквото и да правиш с прочути хора, беше ти простено. Там важаха други правила. Човек биваше заслепен от блясъка им. И когато всичко свършеше (а обикновено свършваше много бързо), оставаха ти само албумите с изрезки, стихотворенията, билетите от влака, спомените, мечтите, телефонните обаждания до съпругата и децата му, писмата до редакциите на всички таблоиди.