– Пристигам веднага – беше ѝ казал.
Паркира непозволено пред ресторанта „Индийски бунт“ на Каткарт Роуд. Седнал на обичайната си маса, хапна хрупкави питки и бомбайска патица, докато персоналът с голямо усърдие му приготвяше неговото любимо овнешко виндалу8.
– С напалмовия сос ли, господине? – попита Рашид.
Кийт беше решителен и тук, както с всичко друго.
– Да. С напалмовия сос.
В кухнята се заеха да отвърнат на царственото предизвикателство на Кийт: да приготвят толкова люто къри, че да не може да го яде. Ястието пристигна. Готвачите, оживени, но безмълвни, се строиха да го наблюдават през отвора за подаване на поръчките. Първата лъжица извика капчици пот, наредени като мустак над горната му устна, и в кухнята се разнесе възбуден шепот.
– Слабовато – рече Кийт, когато бе в състояние да продума.
В този ден в „Индийски бунт“ нямаше други клиенти. Кийт задъвка методично. Лъвската му грива изглеждаше сребриста в сянката. Сълзи бликнаха по бузите му.
– Блудкаво, Рашид – заяви по-късно, когато плащаше с мизерен бакшиш. – Какво ме гледаш? Пет процента ти давам. Блудкаво. Слаба работа.
– Ники? Кийт е – изрече след продължително натискане на звънеца.
Второ позвъняване и вратата поддаде на натиска му. Той се извърна и огледа улицата без изход.
Спря се в основата на стълбите. Овнешкото виндалу изтръгна ново мощно оригване от гърлото му. Позабави се, колкото да хвърли поглед на ключалката, да вдигне към светлината кафяв плик и да постои облегнат на стената пет минути с китка, опряна на челото си, след което пое тежкото изкачване.
Стигна догоре и се озова пред врата. Отвори я.
– Божичко – изпъшка.
Следваха още стълби.
Никола беше застанала на върха на това последно рамо, облечена в мека вълнена рокля с цвят на сиамска котка, с вече разкопчани три от деветте копчета, деветте котешки живота, с изумрудени обици, проблясващи като тигрови очи изпод черната ѝ коса и край прилепналото сребърно колие; на всеки от пръстите на вкопчените ѝ една в друга ръце имаше пръстен.
– Качвай се – подкани го.
– Шампанско – каза Кийт. – Наздраве – добави. – Господи боже.
Последва я по коридора в дневната, като шареше с пръст на милиметри от задника ѝ. С шумно подсмръкване огледа стаята и взе да пресмята наум стойността ѝ. Никола се обърна с лице към него, но той продължаваше с изчисленията. Сумата растеше. Плюс бижута. Минус разходите. Телевизия, помисли си. Когато тя вдигна ръка към шията си, Кийт трескаво затърси някакъв каламбур, съчетаващ колие и удушвач. Не се сети за такъв.
– Престижна квартирка – каза.
– Искаш ли да пийнеш нещо?
– Първо работата, после удоволствията, миличка – отвърна Кийт, доста подпийнал вече. Общо взето, му се щеше да се бе въздържал, защото никак не му вървеше със стреличките, като беше махмурлия. Но просто бе изпитал потребност от седемте халби бира (как иначе с такава манджа) и от няколкото брендита за финал на храненето. Защо ли, запита се. Непривично бе за него да пие толкова рано през деня. Не че имаше значение, защото той носеше на пиячка. Не показваше никакви външни признаци. С цялата си скромност си припомняше случаите, когато беше нахълтвал през шперплатовата врата на Триш Шърт с такава засилка, че се бе забивал в насрещната стена. Тя така и никога не гъкна. И пак се представяше без грешка.
– Но ти, така или иначе, вече си пиян, Кийт – отбеляза Никола.
– Имах повод за малко празненство – непринудено отвърна Кийт. Ала си каза наум, че така не се прави, не се говори така. Никога, ама никога... Кийт заби поглед в стъпалата си, разположени накриво, и усети критичния ѝ поглед към косата му с нейния вид и мирис на пъб. Видя, че Никола бе заела войнствена разкрачена стойка и последното копче на роклята ѝ беше разкопчано. Роклята на Никола: Кийт бе възнамерявал в ранен етап на срещата им да плъзне длан под нея. Но не сега, помисли си. Никакви такива.
Тя погледна часовника си и каза:
– Най-добре да започваме.
И Кийт бе поведен към кухнята. Мрачно и без изгледи за изгода той опипа повредената прахосмукачка, надникна в сметопровода, който постоянно се задръствал, разгледа дъската за гладене, клатеща се на краката си.
– Това е безнадеждно – заяви Никола.
Аз съм зает човек, мислеше си Кийт. Не мога ей тъй да зарежа всичко. Все пак дойдох...
– Все пак дойдох – изрече на глас. – Аз съм зает човек. Не мога ей тъй да зарежа всичко.
– Още и машината за мелене на кафе.
Беше извадена машината за мелене на кафе. И двамата се втренчиха в нея. На Кийт му изглеждаше в ред.
– Дали не е предпазителят? – подхвърли тя заговорнически.