– Ти си...
– Не го казвай! – възкликнах (сам себе си смаях) и затиснах ушите си с ръце. – Моля те. Не още. Моля те, не го казвай.
Тя повдигна ръка да прикрие усмивка, за която съзнаваше, че е лукава.
– Боже мой – промълви. – Ама ти наистина...
На връщане две ругаещи деца ми предложиха шепа карамелени бонбони. Поколебах се, като слушах пискливите нецензурни слова, ръсени от тези седемгодишни.
Наистина трябва да се замисля какво ме прихваща, че да приемам бонбони от непознати деца.
На тръгване Никола ми върна дневниците си и ми каза да ги хвърля в някоя кофа за боклук. Опитах се да реагирам равнодушно. Нямаше как да ѝ призная, че бях прекарал половин ден да ксерографирам всяка страница от тях. Марк Аспри има „Ксерокс“, красива малка машинка. Изглежда, работеше на принципа на тостер, когато изобщо работеше, а в момента не беше така. Отидох в книжарница на Куинсуей със собственик от Бангладеш. Адски досадно беше и достатъчно скъпо, че да ми причини финансова паника. Превъртях и позвъних на Миси Хартър в „Хорниг Ултрасон“. Естествено, не говорих директно с нея, а с помощничката ѝ Джанит. И това не е съвсем вярно. Размених няколко думи с Барбро, помощничката на помощничката на Миси Хартър – помощничката на Джанит. Миси Хартър щяла да ми върне обаждането.
Разбира се, твърде рано е да започвам да си мисля за аванс. Или поне рано беше тогава, преди няколко часа. Не виждам как мога да бъда спрян сега, когато открих обща кауза с жертвата на убийство.
Изпитвам нелепо задоволство от онази вметка в четвърта глава за император Фридрих и Балдуин Фландърски. Когато Анализе го приближава на улицата и той се чуди да се възползва ли от шанса да се престори на Рик Пюрист, или да си остане Кийт. Откраднах сравнението от „Преследване на милениума“ на Норман Кон. И аз като всички останали все по-трудно вземам книга в ръка, но още съм способен да попрочитам Кон с неговата завладяваща будна интелигентност. Също така съм преполовил еднотомната история на Америка на Хю Броган. Скоро ще трябва да разчитам на библиотечните рафтове на Марк Аспри (или на писанията на Марк Аспри), които не ми изглеждат обещаващи.
Тези псевдобалдуиновци и псевдофридриховци, средновековни отшелници (често средновековни клошари), обожествявани от отчаяното население, от вдъхновените бедняшки тълпи. Някои от тях добре са си поживели. Заставали са начело на въстания; влизали са в столици и са се самонастанявали в дворци. Оправяли са жени наляво и надясно, купонясвали са като за последно... за кратко време. Но всички са си платили прескъпо – свършили са на кладата. И когато това се случело, нови псевдофридриховци и псевдобалдуиновци възкръсвали набързо, че да ги заменят. И те също са изгорели като факли.
Дори в Стария завет Апокалипсисът се очаква „скоро“. Във времена на масова дезориентация и тревожност... Но аз се опитвам да пренебрегна ситуацията в света. Надявам се да изчезне. Не светът, ситуацията. Трябва ми време да продължа с малката ми творба, даваща ми безобидно бягство от действителността. Трябва ми време да попадна сред Лондонските поля.
Понякога се питам дали наистина мога да задържа световната ситуация извън романа: кризата, наричана вече понякога Кризата (хайде бе, тия сериозно ли?). Ала може би тя е като времето и не можеш да я изключиш.
Ще постигне ли завършека, към който се стреми – ще постигне ли Кризата Завършека? Дали опира просто до природата на звяра? Ще видим. Силно се надявам да не е така. Ще изгубя много потенциални читатели и целият ми труд ще се окаже напразен. А това вече ще е голяма гадост.
Глава 5. Хоризонтът на събитията
Като цветята върху гроб, в който лежи майката на сантиментален бандит, букетът на Кийт остана да си вехне във вазата на кръглата масичка. Никола от самото начало гледаше на тези цветя с недоверие. Багрите им ѝ напомняха горчица, крем малеби, супа, сипана в чинии с пастелен цвят, запазен пролетарски навик като знак на почит към тираничен дядо, или към баба, прилична на папагал, постоянно присъствие в пъб, изкуфяла вече от трийсет години.