Тя имаше чувството, че цветята не само не оживиха апартамента, както Кийт беше казал, а му придадоха вид на, кажи-речи, необитаем. В Индия (където Никола бе ходила навремето) някои цветове се асоциират със съответните касти. Това бяха цветя на нисшите касти, извънкастови, негодни за докосване. Ала Никола не ги изхвърли. Не ги и докосваше (кому би се приискало?). Очакваше се посещение на Кийт Талънт и цветята щяха да си останат там. Никола не знаеше още, че сините очи на Кийт са съвършено незрящи и невъзприемчиви за цветя. Не би забелязал нито цветята, нито тяхното отсъствие. Също както вампирът (друга категория създание, което не може да мине през прага ти непоканено) не оставя отражение в стъкло или огледало, така и цветята, освен в най-общ познавателен смисъл (знаеше, че мацките ги харесват, а също и пчелите), не изпращаха никакво послание към сините очи на Кийт.
Той телефонира тъкмо навреме, в деня, когато цветята умряха. Още докато вдигаше слушалката, тя се почувства... почувства се както се чувства човек, когато посред нощ зазвънят на входната му врата като на пожар. Или е досадна грешка, или много лоша новина. Овладя се. След няколкото пиукания, последвани от откъслечните сквернословия на Кийт, тя чу крясъците и воплите като при душене от „Черния кръст“ в три и петнайсет през нощта. Макар че пъбовете бяха отворени вече почти денонощно (имаше един близо до входа към улицата без изход), шумът в тях все още експлодираше около някогашните часове за затваряне: кодирана памет дълбоко в гените на пъбовете... Тонът на Кийт беше сладникаво дружелюбен, сякаш предлагащ съчувствие на основата на споделени тегоби (повредени домашни уреди, калпаво обслужване, всякакви ми ти житейски спънки), все едно се знаеха от години – а то си беше и така в известен смисъл, помисли си тя.
– Ами знаеш ли какво, миличка – изрече той с онази своя печална напевност. – Ще взема да намина при теб още сега... – Яко – добави, след като Никола каза „да“.
Тя положи извънредно старание да се наконти за посещението на Кийт.
Като дете Никола си имаше малка приятелка на име Енола Гей. Енола участваше във всички кроежи и преструвки на Никола, в изблиците ѝ на лошотия и в гладните ѝ стачки, изобщо в целия ѝ домашен тероризъм. Тя също имаше умението или дарбата винаги да предугажда как ще се развият нещата. Енола не съществуваше. Никола я беше измислила. При настъпването на пубертета Енола взе, че извърши нещо ужасно. Оттам нататък ѝ се наложи да крие страховита тайна. Енола беше родила чудовищно дете, малко момче, наречено Малко момче.
– Енола – шепнеше Никола в тъмното. – Какво направи ти, непослушно момиче? Енола! Енола Гей...
Колкото и чудовищно да бе детето, Енола сияеше чрез Малко момче с блясъка на много слънца. Никола знаеше, че тя самата никога нямаше да излъчва подобна светлина. Тя беше жива, божествено ярка; когато вървеше по улиците, сякаш беше осветявана от неин персонален оператор. Ала това не беше светлината, с която сияеше Енола Гей благодарение на Малко момче. Нейната светлина произтичаше от изначалната женствена власт: плодене. Ако Никола притежаваше въпросната светлина, силата ѝ щеше да е едва ли не безкрайна. Ала тя не я притежаваше и никога нямаше да я притежава.
При нея светлината действаше в обратна посока... Черната дупка, толкова отдавна предсказана теоретично, сега беше, за радост на Никола, установен астрономически факт: Лебед Х-1. Беше двоична система; черната дупка се движеше в орбита около звезда с трийсет пъти по-голяма маса от тази на нашето слънце. Самата черна дупка тежеше десет пъти повече от масата на Слънцето, ала не беше по-обширна от Лондон. Беше нищо; просто дупка; изпаднала беше от пространството и времето; колабирала бе в своя собствена вселена. Самата ѝ природа не позволяваше някой да разбере какво представлява: недостъпна, неосветима. Нищо не е толкова бързо, че да ѝ се изплъзне. За майката Земя втора космическа скорост е 11 километра в секунда, за Юпитер – 59 километра в секунда, за Слънцето – 612 километра в секунда. За Сириус В, първото бяло джудже, открито от астрономите, втора космическа скорост е 7840 километра в секунда. Ала за Лебед Х-1, този черен лебед, втора космическа скорост не съществува. Дори светлината, разпространяваща се със скорост 300 000 километра в секунда, не може да му избяга. „Ето какво съм аз – шепнеше си често тя след секс. – Черна дупка. Нищо не може да ми се изплъзне.“
Содомията причиняваше болка на Никола, но не в буквалния смисъл; тормозеше я, че е толкова преобладаваща локално. Беше единственото, което не разбираше у себе си и не можеше да прости. А колко ли преобладаваща беше глобално? (Носеше ѝ допълнително унижение да търси сигурност в статистиката.) Тя не беше като мастурбирането, за което всеки тайно беше наясно, че всеки друг тайно му се отдава, с изключение на някой и друг чудат фанатик, или щраус, или лъжец. Мастурбирането беше публична тайна до навършването на трийсет. После ставаше потулена тайна. След тази възрастова граница във всяко съвременно литературно произведение се млъква по въпроса. Тъкмо това мълчание Никола държеше отчасти отговорно за индустриалните мащаби на съвременната порнография – формата на порнография, в която мастурбирането се явява единствената тема. Всички мастурбират през целия си живот. Общо взето, литературата си измива ръцете от отговорност за тази истина. Така че остава на порнографията да се занимае с нея. Не елегантно или успокояващо. Както може, така.