Та като стана въпрос за содомията... Инстинктът диктуваше, че далеч не всеки ѝ се отдава, ала и тук имаше място за съмнения. Никола си спомняше как прочете, изчервена от задоволство, че при седемдесет и пет процента от заявленията за разводи, подавани от жени, содомията фигурираше под една или друга форма – от „физическа жестокост“ до „неразумни искания“. Доколко неразумни? Каква степен на жестокост? Какво означаваше, ако жената го искаше? Онова изкусително място, тъй близо до традиционно използваното? Където и да беше то (под мишницата, зад коляното), сигурно си имаше своята привлекателност. Да бъдем буквални и да погледнем човешката уста. Тя е на голямо разстояние от онова място. А и устата си го получаваше.
А за содомията в литературата се говореше, и то все повече. Това донесе огромна утеха на Никола Сикс. Виж, ако можеше да се приеме за основна тема на двайсети век... Също както Кийт Талънт би се гордял да представя страната си в английска фланелка, така и Никола по колан с жартиери, копринени чорапи и гривна на глезена би била идеално подготвена да представлява своя век. Според нея всичко започваше с Джойс, който явно бе проявявал интерес към въпроса: мрачна носталгия. Лорънс се интересуваше: земя, кръв, воля (и наложена деградация). Бекет се интересуваше: незрял, некомплициран копнеж (по мнение на Никола) да причинява неприятно усещане и за предпочитане увреждане, травма на женските интимни части. Колкото до американците, там май до един се интересуваха: при Джон Ъпдайк това беше просто още нещо, което човешките същества можеха да вършат, а всичко човешко вълнуваше Ъпдайк; при Норман Мейлър нямаше нужда от търсене много надълбоко (за него содомията бе просто за убиване на времето преди пристъпване към по-голямо насилие); Филип Рот с фарсова ирония – фарсова ирония от спалнята – я наричаше „анална любов“. В. С. Найпол, от друга страна, проявяващ засилен интерес, говореше за „сексуална черна маса“. Поне черна, във всеки случай. А черната дупка беше маса, чиста маса, безкрайна маса.
Не, не всеки правеше това. Но Никола го правеше. В някакъв момент (все си обещаваше да не го прави, но знаеше, че ще продължава) Никола пренасочваше проникването на партньора си там долу, в двоичната система... Имаше навик да се подготвя с безимения пръст на лявата си ръка. Брачния пръст. Имаше нещо крайно отблъскващо в подобен символизъм: брачният пръст търси друг пръстен на място, от което не се раждат деца. Това бяха единствените случаи, при които губеше контрол. Не по време на акта (не, разбира се), но след това, по-късно, с безмълвни горчиви сълзи. Колко бе плакала по този повод? Какво количество влага бе проляла? А колко ли сантиметра се събираха на година?
Онова, което я натъжаваше и потискаше, бе абдикацията от власт, тъй жадувана, тъй сладостна. А нали тя поначало се заемаше с това именно заради властта. Никола бе живяла в наслада; ала тя бе промискуитетна заради принципа, като знак на еманципация, на духовна свобода, свобода от мъжете. Убедена бе, че е лишена от сексуален апетит, и се гордееше с безстрастното си съвършенство в леглото. Ала ето че идеше леката подмяна, окаяното прошепване... И то някак отравяше всичко. Но пак – не буквално. Макар на Никола да ѝ харесваше да прави това, което никой друг не правеше, макар опасността да ѝ бе по вкуса, не ѝ се нравеше този вид опасност, вандалската опасност, лишена от форма. Тя беше промискуитетна, но любовниците ѝ не бяха (те обикновено имаха съпруги); а гинекологът ѝ я увери една вечер, когато още ѝ оставаше време да се тревожи за такива маловажни неща, че е безопасно, стига да е последно поред. Ами кога иначе да го направи човек? То поначало си беше отредено за последно. Неизменно бележеше края на връзката. И Никола извличаше известна утеха от този факт: може би това бе стратегията ѝ да отпраща любовта.