– Ами да започваме – каза тя и насочи Кийт към кухнята и мъртвите електроуреди.
Щом се озоваха там, тя скръсти ръце и го загледа, като я обземаше все по-голяма почуда от връзката на Кийт със света на неодушевените предмети. Пълна некадърност и безпомощност, несдържана избухливост пред лицето на всякакво оборудване. Тя самата също бе неспособна в кухнята; никога например не ѝ се бе удавало да произведе нещо, годно за ядене, на електрическата печка, отдавна вече излязла от употреба. Но чак пък такова буйстващо битово безсилие... Кийт подходи към дъската за гладене като оня в смешния скеч с шезлонга. Тръбата на прахосмукачката се превърна в пощурял питон в ръцете му. След финалната му злополука с гайката на кафемелачката и отвертката Никола му подаде хартиена салфетка за пострадалия палец и промълви озадачено:
– Ама ти си тотално безнадежден. Или пък е просто защото си пиян?
– Няма проблем, всичко е под контрол – бързо изрече Кийт. – Аз всъщност никога не върша тези неща лично. Имам си екип в Уайт Сити. Истински майстори. Ето, готово.
С голяма мъка – по бакелита се лееха кръв, пот и сълзи – Кийт най-сетне развинти гайката. Двамата се втренчиха в трицветната вътрешност на щепсела. Лицата им бяха близо; Никола чуваше леко запъхтяното дишане на Кийт през отворена уста.
– Наред изглежда – рече той.
– Може да е бушонче.
– Да, може.
– Смени го – предложи тя и извади нов бушон от хартиения плик.
Като сряза парче пожълтял нокът, ругаеше, изпускаше винтчета, объркваше бушоните, Кийт най-сетне изпълни задачата. После включи щепсела в стената и натисна копчето, за да задейства кафемелачката. Нищо не последва.
– Ами... – промърмори Кийт след известно време. – Не е бушонът.
– Би ли погледнал тогава поне седалката на тоалетната чиния?
Банята беше неочаквано просторна – застлана с мокет и пълна с ненужен въздух; разстоянието между тумбестата вана и червената софа се ширваше прекомерно голямо. Беше помещение, което с подредбата си бе приютявало много голота, много секрети, промивки и размисли. През кръглия прозорец над ваната слънцето пращаше широк лъч като от прожектор. Лицето на Кийт затрептя от преминали по него вълнички, когато Никола затвори вратата зад тях.
– Тоалетната – обяви той с безпощадна отчетливост.
Приближи се до чинията и вдигна дървения капак. Внезапно Никола усети гъдел в подмишниците. Тя знаеше какво гледа Кийт – малкото фекално петно върху наклона на белия порцелан. Беше го видяла по-рано и бе решила да изчисти тоалетната чиния. Ала знаеше, че не го ли свърши на мига, ще остане така. Не го бе свършила на мига. Така че изобщо не го бе свършила.
– Седалката е нестабилна – каза тя. – Изплъзва се от мястото си.
Кийт коленичи и се защура с капака, а Никола се настани на червеното канапенце. Зае поза на мислител с брадичка, опряна върху юмрука ѝ. Кийт погледна към нея и видя каквото имаше да се види: бледосивия кашмир, белите копринени чорапи, мургавата плът под тях на прехвърления ѝ върху коляното ляв крак.
– Нестабилна тоалетна – изрече Кийт с гъгнещ глас. – Не бива да допускаме това. Можеш да се нараниш и като нищо да съсипеш брачния си живот.
Никола се втренчи в него. Очите ѝ едва видимо се разшириха. Няколко отговора напираха у нея настойчиво като ученичета, надпреварващи се да вдигат ръка, та да угодят на хубавката учителка. Единият беше „Омитай се оттук, нечуван простак такъв“; другият бе впечатляващ (и бе редно да се произнесе глухо и монотонно): „Обичаш ли мръсен секс, Кийт?“. Ала тя запази мълчание. Какво я засягаха подмятанията му? Никакъв брачен живот нямаше да има. Тя се изправи.
– От теб капе кръв. Стой така.
Взе метална кутийка от полицата. Светлината се промени, когато се приближи към него.
Постави пластир върху леко потрепващия палец на Кийт. Гледана отблизо, плътта му приличаше на гениталии: леко окосмена, с по някоя пъпчица. Ако ръцете му приличаха на гениталии, то как ли изглеждаха гениталиите му отблизо? Физиологичните ефекти от тази мисъл я убедиха отново, че той е човекът. Ръцете им се отпуснаха надолу. Всеки в своето си замаяно състояние видя неговата ярка кръв да се стича в къдрава струйка през тъмната следа от нейните изпражнения. Това е отвратително, помисли си тя. Но беше твърде късно вече.
– Насам – каза му.
Пет секунди по-късно Кийт стоеше в коридора, а Никола усърдно го товареше с дъската за гладене, ютията, прахосмукачката, кафемелачката. Докато правеше това, му говореше, сякаш бе човекоподобно или просто пратеник. Ще бъдеш ли така добър. Ще ми е от голяма помощ. И ако може още. Много ще съм задължена... Тя се извисяваше над него. Краката на Кийт в кубинки вече пристъпваха назад по стълбите. Надзърна към нея над неудобния си товар. Приличаше на странстващ музикант. Човекът оркестър.